Покана за екзекуция (Романи)

— Не, не, прекрасно го казахте, прекрасно — въздъхна Родриг Иванович, — по-добре не можеше. У мен се възродиха желания, дремали десетки години. Вие какво — ще останете ли още! Или идвате с мен?

— С вас идвам. Той днес е просто опак. Дори не ме поглежда. Царства му предлагаш, а той се надува. Искам толкова малко — една думичка, кимване. Но какво да се прави. Хайде, Родриго.

Скоро след излизането им светлината угасна и Цинцинат в тъмното напипа кревата (неприятно, чужда пепел, но няма къде другаде да легне) и като разпукваше дългата мъка от всичките си хрущялчета и прешлени, се изопна целият; пое въздух и го подържа четвърт минута. Може би просто зидари. Ремонтират. Слухова измама: може би всичко това става далеч, далеч (издиша). Лежеше по гръб, като мърдаше щръкналите изпод одеялото пръсти на краката си и извръщаше лице ту към невъзможното спасение, ту към неизбежния ешафод. Светлината пламна отново.

Като почесваше червеникавите си гърди под ризата, довтаса Родион за столчето. Щом видя търсения предмет, без много да му мисли, седна на него, тежко изпухтя, с грамадна длан помачка наведеното си лице и очевидно се накани да захърка.

— Още ли не е пристигнал? — попита Цинцинат.

Родион веднага стана и излезе със столчето.

Мрак, мрак.

Дали защото от деня на съда измина един цялостен къс време: две седмици, дали защото приближаването на спасителните звуци обещаваше промяна в съдбата — но през тази нощ Цинцинат мислено се занимава с това, че направи преглед на часовете, прекарани в крепостта. Като отстъпваше неволно пред съблазънта от логично развитие, неволно (внимавай, Цинцинат!) сковавайки във верига това, което беше напълно безопасно като отделни, неизвестно към какво отнасящи се брънки, той придаваше смисъл на безсмисленото и живот на неживото. Върху фона на каменната тъмнина сега разрешаваше да се появяват осветените фигури на всичките си обичайни посетители… за пръв път, за пръв път въображението му бе толкова снизходително към тях. Появяваше се досадният съсед арестант с налятото лице, лъскаво като восъчна ябълка, каквато тези дни му бе донесъл шуреят бъбрица; появяваше се адвокатът, подвижен, сух, изваждащ маншетите си от ръкавите на фрака; появяваше се мрачният библиотекар и с черната си гладка перука дебелият Родриг Иванович, и Емочка, и цялото семейство на Марфинка, и Родион, и другите неясни пазачи и войници — и като ги извикваше — макар че не вярваше в тях, все пак ги извикваше, — Цинцинат им даваше право на живот, поддържаше ги, хранеше ги със себе си. Към всичко това се присъединяваше всеминутната възможност от връщането на вълнуващото чукане, действуваща като разкъсващо очакване на музика — така че Цинцинат се намираше в странно, трепетно, опасно състояние — и с някакво нарастващо тържествуване биеше далечният часовник — и ето, излизаха от мрака, подаваха си ръце, сключваха кръга осветените фигури и като леко се накланяха встрани, навеждайки се, влачейки се взаимно, започваха — отначало с напън, с усилие — движение в кръг, което постепенно се разгръщаше, олекваше, ускоряваше се и ето вече се завъртя, завъртя — и чудовищните сенки от раменете и главите пробягваха, като се повтаряха, все по-пъргаво по каменните сводове и този неизбежен веселяк, който вдига високо крака в хорото, като разсмива останалите, по-благоприличните, отхвърляше върху стените грамадни черни ъгли от безобразните си колене.