Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
— Не, не, прекрасно го казахте, прекрасно — въздъхна Родриг Иванович, — по-добре не можеше. У мен се възродиха желания, дремали десетки години. Вие какво — ще останете ли още! Или идвате с мен?
— С вас идвам. Той днес е просто опак. Дори не ме поглежда. Царства му предлагаш, а той се надува. Искам толкова малко — една думичка, кимване. Но какво да се прави. Хайде, Родриго.
Скоро след излизането им светлината угасна и Цинцинат в тъмното напипа кревата (неприятно, чужда пепел, но няма къде другаде да легне) и като разпукваше дългата мъка от всичките си хрущялчета и прешлени, се изопна целият; пое въздух и го подържа четвърт минута. Може би просто зидари. Ремонтират. Слухова измама: може би всичко това става далеч, далеч (издиша). Лежеше по гръб, като мърдаше щръкналите изпод одеялото пръсти на краката си и извръщаше лице ту към невъзможното спасение, ту към неизбежния ешафод. Светлината пламна отново.
Като почесваше червеникавите си гърди под ризата, довтаса Родион за столчето. Щом видя търсения предмет, без много да му мисли, седна на него, тежко изпухтя, с грамадна длан помачка наведеното си лице и очевидно се накани да захърка.
— Още ли не е пристигнал? — попита Цинцинат.
Родион веднага стана и излезе със столчето.
Мрак, мрак.
Дали защото от деня на съда измина един цялостен къс време: две седмици, дали защото приближаването на спасителните звуци обещаваше промяна в съдбата — но през тази нощ Цинцинат мислено се занимава с това, че направи преглед на часовете, прекарани в крепостта. Като отстъпваше неволно пред съблазънта от логично развитие, неволно (внимавай, Цинцинат!) сковавайки във верига това, което беше напълно безопасно като отделни, неизвестно към какво отнасящи се брънки, той придаваше смисъл на безсмисленото и живот на неживото. Върху фона на каменната тъмнина сега разрешаваше да се появяват осветените фигури на всичките си обичайни посетители… за пръв път, за пръв път въображението му бе толкова снизходително към тях. Появяваше се досадният съсед арестант с налятото лице, лъскаво като восъчна ябълка, каквато тези дни му бе донесъл шуреят бъбрица; появяваше се адвокатът, подвижен, сух, изваждащ маншетите си от ръкавите на фрака; появяваше се мрачният библиотекар и с черната си гладка перука дебелият Родриг Иванович, и Емочка, и цялото семейство на Марфинка, и Родион, и другите неясни пазачи и войници — и като ги извикваше — макар че не вярваше в тях, все пак ги извикваше, — Цинцинат им даваше право на живот, поддържаше ги, хранеше ги със себе си. Към всичко това се присъединяваше всеминутната възможност от връщането на вълнуващото чукане, действуваща като разкъсващо очакване на музика — така че Цинцинат се намираше в странно, трепетно, опасно състояние — и с някакво нарастващо тържествуване биеше далечният часовник — и ето, излизаха от мрака, подаваха си ръце, сключваха кръга осветените фигури и като леко се накланяха встрани, навеждайки се, влачейки се взаимно, започваха — отначало с напън, с усилие — движение в кръг, което постепенно се разгръщаше, олекваше, ускоряваше се и ето вече се завъртя, завъртя — и чудовищните сенки от раменете и главите пробягваха, като се повтаряха, все по-пъргаво по каменните сводове и този неизбежен веселяк, който вдига високо крака в хорото, като разсмива останалите, по-благоприличните, отхвърляше върху стените грамадни черни ъгли от безобразните си колене.
XV
Утрото отмина тихо, но за сметка на това към пет следобед започна най-унищожителен трясък: този, който работеше, бързаше стръвно, громолеше безсрамно; впрочем не беше се приближил много от вчерашния ден.
Внезапно се случи нещо особено: като че рухна някаква вътрешна преграда и звуците вече се появяваха с такава релефност и сила (мигновено преминали от един план в друг — направо пред рампата), че стана ясно — те са тук, точно зад топящата се като лед стена, и ето сега, сега ще избият навън.
И тогава затворникът реши, че е време да действува. Страшно забързан, разтреперан, но все пак стремейки се да не губи самообладание, той извади и обу тези гумени обувки, тези платнени панталони и яке, с които беше, когато го арестуваха, намери носна кърпа, две носни кърпи, три носни кърпи (бегло преобразяване на кърпите в чаршафи, които се навързват един за друг); за всеки случай мушна в джоба си някаква връвчица с още усукана в нея дървена дръжка за носене на пакети (не се побираше, крайчето й висеше), втурна се към постелята, за да бухне възглавницата и така да я покрие с одеялото, че да стане нещо като чучело на спящ; не стори това, а се хвърли към масата с намерение да грабне написаното, но и тук насред път промени намерението си, защото мислите му се объркваха от победоносното, бясно къртене… Той стоеше изопнат като стрела, вцепенен, когато, до съвършенство въплъщавайки мечтата му, жълтата стена на аршин от пода се пропука с формата на светкавица, веднага набъбна, блъскана отвътре, и внезапно изригна с трясък.