Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
Цинцинат я погали по топлата глава, като се мъчеше да я привдигне. Тя го хвана за пръстите и почна да ги стиска и да ги допира до бързите си устни.
— Ама че си галена — сънливо каза Цинцинат, — хайде, стига, стига. Разкажи ми…
Но бе я обзел порив на детско буйство. Това мускулесто дете търкаляше Цинцинат като кутре.
— Престани! — извика Цинцинат. — Не те ли е срам!
— Утре — изведнъж каза тя, като го стискаше и бе вперила очи над носа му.
— Утре ще умра ли? — попита Цинцинат.
— Не, ще ви спася — замислено пророни Емочка (тя беше го яхнала).
— Виж, това е чудесно — каза Цинцинат, — отвред спасители! Отдавна беше време, че инак ще се побъркам. Моля те, слез, тежиш ми, горещо ми е.
— Ще избягаме и вие ще се ожените за мен.
— Може би — когато пораснеш, но само че вече имам жена.
— Дебела, стара — каза Емочка.
Тя скочи от постелята и се затича покрай стените, както бягат танцьорките, в едър тръс, раздрусвайки коса, сетне скочи, като че летеше, и накрая се завъртя на място, разперила множество ръце.
— Скоро съм пак на училище — каза тя, сетне мигновено седна върху коленете на Цинцинат и начаса забравила всичко, потъна в ново занимание: залови се да чопли черната дълга коричка върху лъскавата си пищялка, коричката вече наполовина се беше отделила, белегът се розовееше нежно.
Присвил очи, Цинцинат гледаше наведения й профил, очертан от пухкава ивица светлина, оборваше го дрямка.
— Ах, Емочка, помни, помни, помни какво си обещала. Утре! Кажи ми, как ще го направиш?
— Дайте си ухото — каза Емочка.
Като го прегърна с една ръка през врата, тя жарко, влажно и съвсем неразбираемо му забоботи в ухото.
— Нищо не чувам — каза Цинцинат.
Тя нетърпеливо отметна косата от лицето си и отново се долепи до него.
— Бу… бу… бу… — екливо боботеше тя и ето отскочи, завъртя се, и ето че вече си почиваше на леко разклатения трапец, събрала и изпънала пръсти като клин.
— Все пак много разчитам на това — през нарастваща дрямка избъбри Цинцинат и бавно отпусна мокрото си бучащо ухо на възглавницата.
Когато заспиваше, усети как тя се прехвърли през него — и сетне неясно му се привиждаше, че тя или някой друг безкрайно сгъва някаква бляскава тъкан, хваща я за крайчетата и я сгъва, поглажда я с длан, отново я сгъва — и за минута се събуди от писъка на Емочка, която Родион тътреше навън.
Сетне му се стори, че предпазливо се възобновиха заветните звуци зад стената… колко рисковано! Нали е средата на деня… но те не можеха да се стърпят и тихичко се промъкваха все по-близо, по-близо до него, а той, уплашен, че стражниците ще чуят, започна да се разхожда, да тропа, да кашля, да си тананика и когато със силно разтупало се сърце седна на масата, звуците вече ги нямаше.
Привечер — както му бе станало навик — се появи м’сю Пиер с брокатена тюбетейка; непринудено, като у дома си, полегна върху кревата на Цинцинат и като вдигна облак, докато разпали дългата си лула от морска пяна с резбовано подобие на пери, се облегна на лакът. Цинцинат бе седнал на масата, дояждаше вечерята си и излавяше сушените сливи от кафявия сок.
— Днес съм ги напудрил — бойко заяви м’сю Пиер, — така че моля без оплаквания и забележки. Хайде да продължим вчерашния разговор. Говорехме за насладите. Насладата от любов — каза м’сю Пиер — се постига по пътя на едно от, най-красивите и полезни физически упражнения, каквито изобщо са известни. Казах — постига се, но може би думата „добива се“ или „добиване“ ще е по-уместна, защото става дума именно за планомерно и упорито добиване на насладата, заложена в самите недра на обработваното същество. В минути на отдих труженикът на любовта веднага поразява наблюдателя със соколовия израз на очите си, с веселия си нрав и със свежия цвят на лицето. Обърнете също внимание колко е плавна моята походка. И така, ние имаме пред себе си известно явление или редица явления, които могат да се обединят под общия термин любовна или еротична наслада.
Тогава на пръсти, сочейки с жестове да не го забелязват, влезе директорът и, седна на столчето, което си беше донесъл.
М’сю Пиер обърна към него поглед, блеснал доброжелателно.
— Продължавайте, продължавайте — зашепна Родриг Иванович, — дойдох да послушам. Pardon, само минутка — да го поставя така, че да се опира на стената. Voilà. Уморих се все пак, а вие?