Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
„Ха така“ — сам внушително си отговори Родион и с достойнство се отдалечи.
А следобеда, съвсем официален, вече не с арестантски дрехи, а с кадифена куртка, с артистична фльонга на врата и с нови, с високи токове, поскърцващи крадешком ботуши с лъскави кончови (които по нещо го уподобяваха на оперен горски), влезе м’сю Пиер, а след него, като почтително му отстъпваше предно място в придвижването, в разговора и във всичко — Родриг Иванович, и с чанта под мишница адвокатът. И тримата се наместиха около масата в плетени кресла (от приемната). Цинцинат отначало ходеше из килията, като се бореше със срамния страх, но после също седна.
Адвокатът немного сръчно (тази несръчност обаче беше изпитана, привична) се зае с чантата, като отдръпваше черната й буза, хванал я частично на коленете си, частично подпрял я на масата, и като я изпускаше ту от едната точка, ту от другата, извади голям бележник, заключи я или по-точно затвори твърде податливата и поради това невинаги улучваща зъбеца чанта; уж я остави на масата, но размисли и я хвана за врата, пусна я на пода, като я подпря в седнало положение на пиян до крака на креслото си; бързо извади — май от петлицата — емайлиран молив, разтвори със замах бележника върху масата и без да обръща внимание на никого и на нищо, започна равномерно да изписва леко закрепените страници, но именно това невнимание към всичко наоколо дебело подчертаваше връзката между бързината на неговия молив и това заседание, на което се бяха събрали тук.
Родриг Иванович седеше в креслото, леко облегнат — с натиск върху плътната облегалка караше цялото кресло да пука — и отпуснал едната си лилава лапа върху страничната облегалка, а другата мушнал под ревера на редингота; от време на време извършваше такова движение с провисналите си бузи и с напудрената си като локум брадичка, като че ги освобождаваше от някаква лепкава засмукваща среда.
М’сю Пиер, седнал между тях, си наля вода от гарафата, сетне внимателно-внимателно отпусна върху масата дланите си с преплетени пръсти (фалшивият аквамарин блесна на кутрето му) и свел дълги ресници, десетина секунди благоговейно обмисля как да започне речта си.
— Уважаеми господа — без да вдига очи, с тънък глас изрече най-сетне м’сю Пиер, — най-напред и преди всичко ми разрешете да обрисувам с два-три сполучливи щриха това, което вече е изпълнено от мен.
— Молим — избоботи директорът и строго изскърца с креслото.
— На вас, разбира се, са ви известни причините за онази забавна мистификация, която се изисква от традициите на нашето изкуство. Наистина. Какво би било, ако бях се разкрил на бърза ръка и бях предложил своята дружба на Цинцинат Ц.? Нали това би значило, господа, със сигурност да го отблъсна, да го изплаша, да го настроя против себе си — тоест да извърша съдбовна грешка.
Докладчикът отпи от чашата и внимателно я остави.
— Няма да обяснявам — продължи той, като замахна с ресници — колко скъпоценна е за общия успех атмосферата на топла дружеска близост, която постепенно, с помощта на търпението и гальовността се създава между осъдения и изпълнителя на присъдата. Трудно, дори невъзможно е да си припомним без потрес варварството на отдавна отминалите дни, когато тези двамата, без изобщо да се познават, но свързани от неумолимия закон, се срещали лице в лице едва в последния миг преди самото тайнство. Всичко това се промени, също както се промени с течение на вековете древното, диво сключване на браковете, приличащо повече на заколение — когато покорната девственица бе хвърляна от родителите в шатрата на непознатия.
(Цинцинат намери в джоба си станиолова хартийка от шоколад и взе да я мачка.)
— И ето, господа, за да осигуря най-дружески отношения с осъдения, аз се настаних в също такава мрачна килия като неговата, в образа на също такъв, да не кажа и на повече пазен затворник. Невинната ми измама не можеше да не сполучи, затова би било странно да изпитвам каквито и да било угризения, но аз не желая дори най-малката капка горчивина на дъното на нашата дружба. Въпреки присъствието на очевидци и съзнанието за своята конкретна правота аз ви моля (той подаде ръка на Цинцинат) за извинение.
— Да, това е истинска деликатност — полугласно произнесе директорът, възпалените му жабешки очи се навлажниха; той извади сгъната кърпа, вдигна я до трепкащия си клепач, ала се отказа и вместо това сърдито и очаквателно се втренчи в Цинцинат. Адвокатът също погледна, но набързо, като при това беззвучно мърдаше устни, заприличали на неговия почерк, тоест без да се прекъсва връзката с реда, отделил се от хартията, и ето отново готов да се втурне по-нататък по нея.