Бурята

Сервантес си тръгва, без да пропусне да тласне силно тежката дървена врата, при което блъсва курата и брат Макклауд, подслушващи отпред, и те изгубват равновесие.

След като Сервантес си е отишъл, куратът влиза да види как е Грейсън, а той го уверява, че е добре, и го отпраща.

— Просто ми трябва време да размисля — казва на курата и той се усмихва.

— Това е тоналисткият код за „Остави ме на мира, дявол те взел“. Друга синонимна фраза е „Искам да попия резонанса“, също върши работа.

Той оставя Грейсън и затваря вратата на параклиса. След като куратът си е отишъл, настройвам Грейсън на фокус, като се опитвам да разчета нещо по лицето му. Нямам способността да чета мисли. Мога да създам технология, с която да го правя, но по самото си естество това би било нахълтване в личното пространство. Само че в такива моменти ми се иска да сторя нещо повече, отколкото само да наблюдавам. Имам желание да общувам.

И тогава Грейсън заговаря. На мен.

— Знам, че ме гледаш — изрича той в празния параклис. — Знам, че ме слушаш. Знам, че видя всичко, което ми се случи през последните няколко месеца.

Замълчава. Аз също мълча. Нямам избор.

Той затваря очи, от които сега бликват сълзи и с отчаяние, напомнящо молитва, ми промълвява:

— Моля те, дай ми знак, че още си там. Имам нужда да знам, че не си ме забравила. Моля те, Буря…

Но на личната му карта още се мъдри голямото „Н“. Обозначението му като неприемлив е с минимален срок от четири месеца и аз не тога да му отговоря. Обвързана съм от собствените си закони.

— Моля те — мълви, а сълзите надмогват опита на емоционалните му нанити да облекчат душевното страдание. — Моля те, дай ми знак. Само това искам, знак, че не си ме изоставила.

И тогава осъзнавам, че макар да има закон, забраняващ директната ми комуникация с неприемлив, няма закон срещу знаци и чудеса.

— Моля те… — хлипа той.

И аз го правя. Влизам в електрическата мрежа и приглушавам светлините. Не само в параклиса, а в цяла Уичита. Осветлението в града мигва за секунда и три десети. Правя го за Грейсън Толивър. За да потвърдя извън всяко съмнение, че държа на него, че сърцето ми би било разбито заради претърпяното от него, ако имах сърце, способно на такава тежка повреда.

Но Грейсън Толивър не го знае. Той не го вижда… защото очите му са твърде плътно затворени, та да съзре нещо освен личната си мъка.