Дъщерите на Костотрошача [bg]

Пъргаво скочи от леглото с намерението да се метне върху влизащия. Но бързо се опомни и си възвърна усвоената решителност и съобразителност, от които зависеше животът им сега. Една грешка в този миг би го лишила завинаги от възможността да открие Бетани.

Легна напълно неподвижен и преодоля паническия импулс.

Ръждясалата ключалка изтрака и се отключи. Чу тихото скърцане на пантите. Настана миг тишина, когато посетителят му спря на прага, после влезе. Не затвори вратата.

През цялото време Райън отказваше да го погледне. Отказваше бързо да удостои с внимание похитителя си. Лежеше неподвижно, вперил поглед в морето влакнести коренища на тавана, и знаеше, че Костотрошача го наблюдава любопитно и се бори с частичката прокраднала се несигурност.

Райън проговори пръв заради самия себе си, не заради похитителя.

— Здравей, Трошачо.

Мъжът го наблюдава няколко секунди, преди да отговори:

— Казвам се Алвин Финч.

Алвин. Кой знае защо името му прозвуча отвратително.

— Здравей, Алвин. Много любезно, че дойде най-после.

— Можеш да ме наричаш и Сатана.

Предложението не изненада особено Райън. Тревожното беше, че бе изречено толкова искрено, като хлапак, който показва на съседското момче колекцията си от стъклени топчета. Ала дори това не биваше да го изненадва.

— Вече можеш да станеш — каза Алвин.

Райън седна, даде на главата си възможност да се проясни, после спусна крака на бетонния под. Все още беше облечен с кафеникавите памучни панталони, които носеше вече повече от седмица и бяха здравата изпоцапани. Кафявите му високи спортни обувки бяха прашни, а чорапите му бяха изсъхнали върху краката.

За разлика от него мъжът, който стоеше на прага, сякаш тъкмо излизаше изпод душа и ей сега щеше да си облече чиста риза. Дори от разстояние Райън усещаше мириса на сапуна или на одеколона, който беше използвал.

Алвин беше висок бял мъж с късо подстригана коса и с лице, което можеш да видиш да се взира във витрината на съседния универсален магазин. Очите му бяха хлътнали и се криеха в сенки.

Райън бавно се изправи, без да се смущава от вида на мъжа, причинил им това пъклено мъчение, макар всичко в него да подсказваше, че би трябвало да се смущава. Сериозно да се смущава. Да е направо бесен.

Повече го тревожеше отворената врата, през която проникваше малко светлина. Костотрошача му препречи пътя, но коридорът отзад гръмогласно привличаше Райън и го подмамваше да се втурне в подземието, за да търси дъщеря си.

— Преди да приключим, искам да ми признаеш няколко неща — каза Алвин. — Изпитвам желание да ти натроша костите още от първия миг, когато прочетох за теб във вестниците. Беше ми много трудно да се овладея, но го направих и според мен си струваше.