И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Докато стигнем до селището, ще водим социални разговори с Джейн. Какви други да ги дъвчем на тия години!…
— Сама ли живеете? — питам я…
И това, сигурен съм, е въпрос с подсказан отговор.
— Сама — отвръща Джейн. — Преди пет години се разведох и дойдох тук, в Санта Фе… Засега съм сама, ако не се оженя трети път…
Че акъл няма да й попречи да го направи, съм сто процента сигурен, а че и танц ще скълчи — и в това съм сигурен. Джейн продължава:
— Бях инженер, електроник… в Оклахома. Родителите ми са дошли от Пенсилвания, а прадедите ми са французи. Когато хугенотите били прогонени от Франция, намерили подслон в Англия. Оттам с първия кораб, около хиляда и петстотната година, дошли в Америка…
— Знаете ли — тя тръска доста кокетно глава, и се обръща към мен, макар че през другото време най-старателно стиска кормилото. — Това е показателят кой колко е американец — кога са дошли дедите му. Аз се гордея, че моите деди са пристигнали с първия английски кораб. Аз съм чистокръвна американка.
Карай си колата, Джейн, гледай да не ме хвърлиш някъде из тия урви, аз ще разкажа една подобна история… В едно училище, децата се скарали — кое от тях е повече американец. Станало едно бяло момченце и наперено казало на другарчетата си — китайче и негърче: вие сте от новите, а моят прадядо е чист американец.
— Глупости — отвърнало негърчето. — Кога е дошъл прадядо ти в Америка?…
— 1656 година — казало гордо момчето и победоносно изгледало жалките скорошни преселници.
— А моят дядо е тук от 1430 година — отвърнало негърчето.
— И моят дядо е оттогава — добавило китайчето.
Този е аргументът, доколко си американец — не кой е дядо ти и за коя партия гласува, какви земи владее или колко пари печели, макар че това в Америка си е най-американското нещо, а кога са дошли дедите ти на тази земя. Останалото — религия, слава, цвят на кожата — е, дето се казва на добър френски език, «ария от друга опера»…
Та, ето я Джейн, върти кормилото и чак на гърба й се усеща националната гордост.
И друг път ми е правило впечатление американското самочувствие. И винаги съм го свързвал с доста масовото непознаване на другите народи. Попитах миналата вечер колегата журналист, защо това е така?
— За повечето, ако не за всички американци — САЩ са центърът на света — отговори ми той. — Толкова хора са дошли тук откъде ли не и никой не се е върнал. И никой не е недоволен от живота си. А за другото: каквото трябва да се знае за света, и който трябва, го знае. Всичко, което засяга нашия интерес и нашата работа, го знаем. Всичко онова, което не ни интересува, за какво ни е да го знаем. Ние сме една цяла планета — Америка. Ние не познаваме още достатъчно себе си. Имаме цели «Европи» неусвоена земя…
Ето, съпругата му не е излизала никога досега от Америка. Той е бил преди месец в Лондон — също за първи път прелетял океана. И англичаните са му просто смешни със своето самочувствие, че те са центърът на света. Както французите…
Виж, една отстъпка направи на германците.
— Германците са си германци — казва той… — Как мислите — сега като се обединят?…
Поглежда ме и чака отговор.
Отговарям му с неговите думи:
— Германците са си германци. А вас защо ви е страх от германците? От войната ли пазите горчив спомен?…
— Не само от нея. Я ги вижте как работят, каква дисциплина имат, това не са хора, а машини…
— Вие също сте много трудолюбиви — казвам. — И дисциплината ви… Ето, вие работите и като журналист, и като учител, съпругата ви също работи на две места. Това у вас е толкова масово. Даже — говоря аз направо — мисля, че това не ви е нужно. Това е нещото, което в Америка не го разбирам. Защо ви е да работите толкова, когато имате всичко. Храната ви е евтина и голяма къща имате, и коли няколко, какво още?…
Това е тя старата тема, с която започнах срещата си с Америка и която най-много ме впечатли…
— Потреблението не знае граници — казва той.
Обажда се негова племенница — весела и палава двадесет и седем-осем годишна мома:
— Аз пък нямам такива амбиции. Според мен човек може да живее и с много по-малко, но да бъде по-свободен…
Младата дама слага пръст в раната. Американската публична мисъл — политици, социолози, психолози, икономисти, са разтревожени. Старият обществен договор вече се руши. Младите в Америка не са това, което са били родителите им. Те не искат толкова много да работят, те искат повече да живеят. Не знам доколко това е така, но и телевизията, и вестниците, и сериозните списания бият тревога — расте паразитно поколение. Америка тръгва надолу…