Жената в бяло

— И не каза нищо повече?

— Заслуша се напрегнато. «Шшт! — прошепна после, като все още махаше с ръка към мен. — Шшт!» Сетне се промъкна навън покрай входа и тръгна бавно и крадешком, крачка по крачка, докато се скри от погледа ми зад ъгъла на навеса.

— Ти я последва, нали?

— Да, бях толкова развълнувана, че събрах смелост да стана и да я последвам. Точно когато стигнах до входа, тя най-Неочаквано се появи отново, след като беше заобиколила навеса. «Тайната — прошепнах аз, — почакайте и ми кажете тайната!» Тя ме сграбчи за ръката и ме погледна обезумяла от страх. «Не сега — каза ми, — не сме сами — наблюдават ни. Елате тук утре по същото време — сама! Не забравяйте — сама.» Бутна ме грубо обратно в навеса за лодки и повече не я видях.

— О, Лора, Лора, още един пропуснат шанс! Ако само бях някъде близо до теб, тя нямаше да ни убегне. Къде я изгуби от погледа си?

— Откъм лявата страна, където земята се снижава и гората е най-гъста.

— Изтича ли отново навън? Извика ли след нея? — Как бих могла? Бях толкова уплашена, че не можех нито да помръдна, нито да проговоря.

— Но когато стана, когато излезе навън…

— Дотичах тук да ти разкажа какво се е случило.

— Видя ли някого, чу ли някого в горичката?

— Не, когато минах през нея, всичко ми се видя спокойно и тихо.

Помълчах малко, за да помисля. Дали това предполагаемо трето лице, присъствувало тайно на разговора, бе факт или плод на възбуденото въображение на Ан Катърик? Невъзможно беше да се каже. Сигурно беше само, че отново бяхме претърпели неуспех на прага на откритието — изцяло и непоправимо, освен ако Ан Катърик спазеше уговорката си за следващия ден.