Името на розата [Il nome della rosa - bg]

— Адсон — отвърна с раздразнение моят учител, — научи се да разсъждаваш със собствената си глава. — После промени темата. — А сега ще трябва да поразпитаме няколко души. Поне докато са още живи — добави той, оглеждайки платото. — И да не забравя: отсега нататък ще трябва да си отваряме очите, да внимаваме какво ядем и пием. Храна ще вземаш винаги от общата чиния, а за пиене ще си наливаш от стомната, от която вече са си наливали другите. След Беренгарий ние знаем най-много. Освен убиеца, разбира се.

— Кого ще разпитвате сега?

— Адсон — отвърна Уилям, — сигурно ти е направило впечатление, че тук най-интересното се случва нощем. Нощем умират хора, нощем някой обикаля из скриптория, нощем в манастира се промъкват жени… Има два манастира — един дневен и един нощен, и за нещастие май нощният е много по-любопитен от дневния. Затова за нас представлява интерес всеки, който обикаля нощем, включително и онзи мъж, когото си видял нощес с момичето. Възможно е случката с момичето да няма нищо общо с отровата, възможно е и обратното. Така или иначе, аз си имам едно наум за снощния мъж; той сигурно знае много неща за нощния живот в това свято място. И също като вълка в баснята — ето го, хей там.

И посочи Салваторе, който също ни беше забелязал. Видях, че се поколеба, сякаш искаше да избегне срещата с нас, и като че ли поспря, за да тръгне в обратна посока. Но само за миг. Очевидно бе разбрал, че няма как да не ни срещне, та продължи. Обърна се към нас с любезна усмивка и изрече мазно „Благословете“. Моят учител просто не го остави да довърши и го заговори рязко:

— Знаеш ли, че утре тук пристига Инквизицията? — запита го той. Салваторе явно не се зарадва на тази вест и запита почти шепнешком:

— Че какво ме засяга?

— И още как. Я по-добре кажи истината на мен, дето съм ти приятел и брат минорит, какъвто си бил и ти, отколкото да я разкажеш утре на ония, дето добре знаеш какви са.

Нападнат така, почти в упор, Салваторе реши да не се съпротивлява повече. Изгледа смирено Уилям, сякаш искаше да му каже, че е готов да отговори на всичките му въпроси.

— Нощес в кухнята е имало жена. Кой е бил с нея?

— Ах, жена, дето се продава като стока, нито е за света, нито е стока — изрече Салваторе.

— Не ме интересува дали е била свястно момиче, или не, искам да знам кой е бил с нея!

— Боже мой, колко са нечестиви жените! Мислят само как да примамят мъж… Уилям го сграбчи за расото.

— Кой беше с нея? Ти или ключарят?

Салваторе разбра, че няма как повече да лъже. И заразказва някакви чудновати приказки, от които успяхме — макар и трудно — да разберем, че той, за да се подмаже на ключаря, му доставял момичета от селото, като ги вкарвал нощем в манастира, ала не пожела да обясни как и откъде. Но се кълнеше, че правел това от добрина, и ни стана смешно, като намекна, че не извличал някаква полза за себе си, та момичето, след като задоволи ключаря, да позадоволи и него. Разказваше с мазни, двусмислени усмивки, намигаше ни, сякаш искаше да намекне, че разказва всичко това пред хора, вършещи подобни действия. И току ме поглеждаше изпод вежди, а аз не можех да му отвърна, както бих искал, защото чувствам, че ни свързва обща тайна, че съм негов съучастник и събрат по грях.