Името на розата [Il nome della rosa - bg]

Право да си кажа, след греховната ми среща с девойката, другите ужасни събития бяха почти заличили от паметта ми тази случка; пък и веднага след като се изповядах пред брат Уилям, душата ми се бе облекчила от угризенията, обзели ме, след като се събудих, и осъзнах греховната си слабост, и то дотолкова, та ми се струваше, че заедно с думите съм прехвърлил върху монаха и бремето, което тези слова изразяваха. Та за какво друго служи благодатното пречистване на изповедта, ако не да ни разтовари от бремето на греха и свързаните с него угризения и да ги прехвърли в лоното на Господа бог наш, а от получената прошка душата ни да изпита ново, ефирно облекчение, така че да забрави изтерзаната от лъстивостта плът? Но не се бях отърсил от всичко. Сега, докато се разхождах под бледото студено слънце в тази зимна утрин, заобиколен от суетнята на хората и животните, започнах да си припомням изминалите събития по различен начин. Сякаш от всичко, дето се беше случило, в паметта ми надделяваха не разкаянието и утешителните слова на пречистващата изповед, а само образи на човешки тела и крайници. Във възбуденото ми съзнание изникваше издутият от водата призрак на Беренгарий и аз изтръпвах от отвращение и състрадание. После, за да прогони този лемур, умът ми се насочваше към други образи, все още свежи в паметта ми, и аз не можех да избегна пред очите ми (пред очите на душата, но сякаш се появяваше пред очите на плътта) отново да изникне образът на девойката, красива и страшна като стегната за бой войска.

Дал съм си дума (беловлас писар на ненаписан досега текст, но звучал в паметта ми в течение на десетилетия) да бъда достоверен летописец, и то не само от любов към истината или от желание (от Достойно по-достойно) да поучавам бъдещите си читатели, а и за да облекча вехнещата си и изнурена памет от видения, терзали я цял живот. Затова трябва да разкажа всичко — благопристойно, но без да се срамувам. А сега трябва да споделя откровено онова, което си помислих тогава и почти се опитах да скрия от себе си, докато се разхождах по платото, като ту се затичвах, за да припиша на рязкото движение внезапното учестено биене на сърцето си, ту се спирах да наблюдавам работата на ратаите с илюзията, че така ще се поразсея, и вдишвах с пълни гърди студения въздух също като човек, който пие вино, за да забрави страх или мъка.