Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
Хедийе скочи на крака и изтича да му целуне ръка, но той се дръпна.
— Нямам синове — каза високо, за да го чуят всички — Бог не ми даде. Така и не разбирах защо. До днес.
Момичетата го слушаха, затаили дъх. Раменете на Хедийе се смъкнаха.
— Сега вече знам причината — продължи Берзо. — Ако имах син, щях да го накарам да те убие и да изчисти петното върху доброто име на семейството. И заради теб брат ти щеше да отиде в затвора. Щеше да гние цял живот между четири стени.
Хедийе не заплака, не се разхлипа, не помоли за прошка. Впила очи в един паяк на перваза, продължи да седи, без да помръдва, без да говори.
В последвалата тишина Берзо допълни:
— И през ум не ми е минавало, че някога ще го кажа, но съм доволен, че нямам син.
Вечерта, докато се готвеха да си легнат на постелките по пода, сестрите чуха как баща им и мащехата им се карат в съседната стая, макар че не различиха ясно думите. С вече разплетени коси, по бархетни нощници с дълъг ръкав, момичетата погледнаха Хедийе, която още седеше в края на дивана. Пембе се изправи тихо.
— Къде отиваш? — пошушна Джамила.
— Сигурно е гладна.
— Ти да не си полудяла? Татко и мащехата още не са заспали. Ще разберат.
Пембе само сви рамене, после прекоси на пръсти стаята, отиде в кухнята и се върна с малко хляб, сирене и вода. Под погледите на сестрите си ги занесе на Хедийе, която взе само водата.
На другата сутрин Берзо закусва по-късно от обикновено. Момичетата чакаха, докато той отпиваше от черния чай и дъвчеше питката.
— Отивам в чайната — рече, без да поглежда никого в очите.
При тези думи Пембе изпадна в паника. Баща им не беше стъпвал в чайната, откакто Хедийе беше избягала. Какво ли се беше променило сега, за да го накара да се запъти натам?
— Какво ще правя с нея под покрива ми? — промърмори мащехата.
— Знаеш какво да правиш — каза той и не добави и дума повече.
Малко по-късно със смръщен поглед на широкото лице, мащехата им каза, че всички трябва да излязат. Чакала ги много работа, трябвало да тъкат килими.
Докато сестрите й си слагаха ботушите и палтата, Пембе поизостана, обзета от мъчителен страх. Случваше се нещо, а тя не знаеше какво. Малко преди да излязат, видя как мащехата и носи големия кръгъл пиринчен поднос, на който всички се хранеха. Постла покривката на пода, сложи дъската и отгоре закрепи подноса. За стотна от секундата Пембе си помисли, че тя поднася на Хедийе нещо за ядене. Но всичко изглеждаше много странно. Нямаше чинии. Нямаше вода. Нямаше хляб.
През това време Хедийе не се и помръдна. Статуя от сол.
Последното, което Пембе видя, беше котелът, който мащехата донесе. Прииска й се ужасно да види какво има вътре и се престраши да каже:
— Не се чувствам добре. Боли ме гърло. Дали да не си остана вкъщи?
Жената поклати глава.
— Нареждане на баща ти. Никой няма да остава в къщата.
Отидоха у съседката и цял ден тъкаха. Знаеха наизуст шарката. Лазурносиньо, цикламенорозово, сивкавооранжево, канелено. Пембе обичаше да боядисва. Червено от къна, жълто от куркума, кафяво от натрошени орехови черупки. Докато слагаше вълната в леген с медена роса, тя сподели с близначката си какво е видяла.
— Как така е занесла празен котел? — попита с широко отворени очи Джамила.
— Честно ти казвам — пошушна Пембе. — Може и да не е бил празен. Но си беше странно. Ако вътре имаше храна, щеше да има и пара, нали така? Или някаква миризма. Нищо!
— Залавяй се за работа — подкани Джамила, понеже не знаеше какво друго да каже.
Следобед си размениха местата. Този път Пембе остави Джамила да приготвя боята, а тя седна да тъче. Беше уморително. Очите я заболяха, върховете на пръстите й изтръпнаха. Пембе усети, че я присвиват части на тялото, за които никога не се беше и сещала.
Без да казва на никого, включи в шарката на килима си мотив, какъвто нямаше. Ако някой забележеше, а тя беше сигурна, че това е неизбежно, щеше да стане лошо. Но желанието беше по-силно от нея. Беше малък знак — Х, които да напомня за името на сестра й. След като килимът стане готов, щяха да го продадат на някой местен търговец, кой то на свой ред ще го продаде на по-едър търговец. Оттам килимът ще да бъде отнесен в скъп магазин на Капалъ чарши в Истанбул. Семейство туристи, дошли в града за няколко дни ще го забележат на витрината. Ще го купят, макар той да струва немалко пари. После ще го пренесат, където живеят — в Париж, Амстердам или Ню Йорк, и буквата „Х“ щеше да бъде скрита завинаги, но въпреки това завинаги жива.