Обсидиановата стая

— Моят музей – каза Диоген. – Моля, позволи ми да бъда твой гид. Тези витрини са подредени хронологично и започват тук вляво от теб.

Той се отдалечи на няколко крачки от вратата и спря пред първата рамка. Вътре Констънс видя скица, начертана върху лист от тетрадка, на миниатюрен стар град. Направо те караше да затаиш дъх от обхвата и подробностите. Могло е да бъде направено само с помощта на лупа и тънкописец с много фино перо. Всяка микроскопична къща беше покрита с дървени керемиди, на всяка улица и всяко паве с любов бяха защриховани сенките. Всяка входна врата имаше микроскопичен номер.

— Начертах го, когато бях на седем. Във въображението си живеех в този град. Всеки ден добавях нова подробност. Обичах го повече от всичко. Включил съм го тук като напомняне за това какво можех да стана, ако нещата се бяха развили по различен начин. Докато още работех върху него, ми се случи онова.

— Събитието – каза Констънс.

— Да. Събитието. Не знаеш много за него, нали? Сигурен съм, че Алойшъс никога не е говорил за това.

Констънс не отговори. Тя се беше вторачила в забележителния чертеж. Трудно беше за вярване, че толкова малко дете е създало нещо толкова подробно и толкова съвършено.

— Алойшъс и аз си играехме в мазето на Мезон дьо ла Рошноар, старата ни къща на улица „Дофин“ в Ню Орлиънс. Попаднахме на скрито помещение, пълно с реквизит, създаден от нашия прачичо Комсток за неговото магическо представление. Един от тях се казваше „Врата към ада“. Алойшъс ме подтикна да вляза. Оказа се приспособление, построено с две цели: да подлуди човека или да го накара да се уплаши до смърт.

Колко ужасно, помисли си Констънс.

— Мина известно време, преди да успеят да ме извадят отвътре. Опитах да се самоубия с един „Деринджър“, оставен там да предложи „вечен покой“ на човека, затворен вътре. – Той направи пауза. – Куршумът влезе в слепоочието, но беше малък калибър и излезе през окото. Беше под въпрос дали ще оцелея, но аз оживях. Обаче след това… нещата бяха различни. За известно време бях отпратен. Цветовете изчезнаха от моя свят, оставяйки ми само едноцветни оттенъци на сивото. Способността ми да спя беше и си остава безнадеждно разстроена. Когато се върнах, бях променен. Напълно.

Той се премести пред следващата рамка. Констънс го последва. Вътре имаше малко кръстче, покрито тук-там с тъмни петна, които приличаха на съсирена кръв. На табелката под кръстчето пишеше: „Инцитат“.

— Изпитвах странни подтици, които не разбирах. От друга страна, не се страхувах от тях. От време на време… ги задоволявах. Но докато наближавах зрелостта, сред тях преобладаваше едно желание. Да преча, да унижавам и накрая да унищожа брат си Алойшъс, който стовари този ужас върху мен.