Обсидиановата стая

Констънс запази мълчание.

— Разкрих сърцето си пред теб – продължи той вече с настоятелен тон. – Ти видя всичко. Никога не съм го казвал, но винаги съм се надявал да започнем двамата да взимаме еликсира и да продължим да го правим. Сега, когато разполагам със съвършения синтез, не само успях да спра твоето естествено стареене, но имам възможността по същество да те поддържам вечно млада. Можем и двамата да останем вечно млади, да се оттеглим от света, наслаждавайки се един на друг. И не само това: нашият син може да дойде при нас на това специално място. Той заслужава да дойде при нас. Независимо от това, което каза, той е само дете. Едно малко момченце. Има нужда от нещо повече от това да бъде галион[58], предмет на благоговение. Той има нужда от своите родители. Тук можем да забравим нашия труден, болезнен минал живот и да обърнем лице към бъдещето. Не е ли това една хубава мечта?

Умолителният му глас ечеше в сумрачното помещение.

— Ако всичко това е вярно – попита Констънс, – ако този живот е наистина зад гърба ти, ако това тук не е нещо повече от хроника на миналите дела на предишната ти самоличност… защо си бързал толкова да увековечиш това? – Тя посочи некролога.

Диоген погледна от нея към витрината. След това наведе глава.

— Така си и мислех – каза тя и се обърна, за да го заобиколи.

— Чакай! – подвикна той настоятелно. Ще го докажа – решителното доказателство. Сега ще включа взривателя и ще взривя всичко това. Ще превърна този музей в кратер. Можеш да видиш с очите си от безопасно разстояние.