Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

Едуард гледаше как новородената му дъщеричка суче от гърдата на Елизабет. Огънят пропукваше, в купчината имаше толкова много дърва, че всеки би се изпотил в залата Уестминстър. Мастифът Бийд се бе проснал на плочите, тъй близо до огъня, че той трябваше да го побутва назад с крак, преди старото куче да се изгори. Освен пращенето в огнището и звуците на бебето, което ту се хващаше за гърдата, ту се отдръпваше, не се чуваше никакъв друг звук. Дори личната им прислуга беше освободена.

Елизабет усети погледа на съпруга си и му се усмихна, забелязала доволството му.

— Не си представях това, когато те видях за пръв път — рече той. — Цялата в листа и прах, както се спускаше по стръмнината, за да спасиш кучето си от вълците.

— И как паднах само! Макар че там имаше един огромен мъж, който дори не ме хвана!

Той ѝ се усмихна. През годините тези реплики се бяха превърнали в театър, в тях нямаше злост. Радваше се на близостта, която подобни неща създаваха между тях, бъбренето за стари техни спомени, вида на Елизабет и как тя се наслаждава на неговата компания.

— Знаеш ли, виждал съм страшно много мъже, на които им се налага да изискват от жените си уважение.

— Това не е толкова странно, съпруже, след като Ева е създадена, за да бъде помощница на Адам. Това е естественият ред на света, така както овцата следва овена.

— Да, но все пак… — Едуард притисна челото си и затърси правилните думи. — Мъжете имат нужда от възхищение, Елизабет. Дори и най-слабосилните, страхливците и глупаците. Това са нещастни създания, чиито съпруги непрекъснато ги хокат и ги тормозят. Те не са господари в собствения си дом.

— Някои жени наистина нямат понятие как да се отнасят с мъжете си — потвърди Елизабет малко самодоволно. — С непрекъснатите си оплаквания те само създават неприязън у мъжете и се чувстват нещастни. Глупаци сами за себе си.

— Но не и ти — усмихна се Едуард. — Ти се отнасяш с мен все едно си открила най-голямото чудо на света. Искам да заслужа това, разбираш ли? Искам да ме наричат господар на дома, но само защото такава е действителността. А не защото законите на човека или Бога са ме писали за такъв; просто защото съм роден, за да бъда водач.

— Ти си роден, за да бъдеш моят крал — рече Елизабет с нежен глас. Вдигна глава за целувка и той прекоси до нея с няколко крачки, за да притисне устните си към нейните. Бебето се размърда обезпокоено и зърното му се изплъзна.

— Ще ми се да я нарека Сесили, в чест на майка ти — заяви тя, като видя каква радост се изписва по лицето му. — Ако оцелее, тя ще те направи горд баща.

— Майка ми ще се радва, макар че, признавам, по̀ бих бил щастлив, ако беше син, Елизабет.