Ключът [bg]

— Две минути за Ева са като цял живот. Предполагам, че ще използва всяка секунда от отпуснатото й време.

— А ще се върне ли?

— Тя никога не си е отивала напълно. — Мара кимна към Xénese устройството. — Основната част от изчислителната й мощ е все още тук. Тя просто скита, разширява се и изследва, но сърцевината й си остава тук. В момента навън няма нищо, което да е достатъчно напреднало, за да може да я приюти. Нито дори да съхрани нейно копие.

— Значи е като растение в саксия — рече Монк. — Пуска филизи, разлиства се, но пак си остава в саксията от титан и сапфир.

Мара го предупреди, че този сценарий не означава безопасност.

— Тя — или двойникът й — може да причини много поразии, ако се остави на свобода. Както видяхме в Париж. А след време тя или друг ИИ може да намери някакъв начин да се измъкне от саксията и да продължи навън в търсене на по-добро място, където да пусне корени и където никой няма да му се меси и да го контролира.

— Но засега не, така ли? — попита Монк, който очевидно копнееше за някакво уверение.

Мара не му го даде.

— Това може да се промени много бързо. Именно затова е най-добре да се опитаме да създадем ИИ в този момент на технологичното ни развитие. Защото има съвсем малко места, на които може да избяга подобна сложна програма. Ако изобщо ги има.

— Разбрах. По-добре да го направим сега, докато сме все още технологично тъпи, отколкото в някое бъдеще, което може да предложи предостатъчно добри места за пускане на корени.

— Именно.

Лаптопът издаде мелодичен звън и фигурата на Ева се появи отново на екрана. Мара се изправи изненадана в стола си. За двайсетминутното си пътешествие Ева се беше променила драматично. Лицето й изглеждаше по-старо, или може би я състаряваше сериозната й физиономия. Косата й беше сплетена и прибрана на темето й и вече беше облечена в проста жълта рокля, стигаща до прасците й, и черни лачени обувки.