Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Гордост [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Гордост [bg]

Электронная книга - «Гордост [bg]». Краткое содержание книги:

След „Пилето“ и „Отбой в полунощ“, българският читател отново има възможност да се срещне с американския писател Уилям Уортън. Това не е истинското му име. Уилям се казва неговият кръстник, а Уортън е моминската фамилия на майка му. Малцина познават лицето му, защото досега не е допуснал нито един журналист с фотоапарат или камера край себе си. Американец е, но живее във Франция. Писател е, но се прехранва като художник. И като всеки художник ненавижда подреденото и осигурено еснафско съществуване. Живее на яхта някъде по Сена. Това е най-подробната биография, която може да се събере и напише за този загадъчен американец в Париж. Загадъчен, подобно на двузначното заглавие, което е дал на романа си „Гордост“, защото освен този най-непростим измежду смъртните грехове, въпросната английска дума означава и „семейство“, но не какво да е, а единствено семейство лъвове. Едно момче расте под нежната закрила на своите родители, в задушевната атмосфера на домашния кът; един младеж възмъжава в самотата на отдалечена ферма, в страданията на войната и опасностите на автомобилния спорт; един лъв остарява, непознал свободата на саваната. И всеки един от тях, и малкото момче, и улегналият мъж, дори и застарелият лъв се лутат в дебрите на живота, търсят своето място в него. Ще го намерят: единият в семейството, другият в любовта, третият в смъртта. Уилям Уортън ни разказва за непреходните неща в живота. Избира думите си да бъдат прости и ясни, сякаш говори на скупчили се край огъня, зажаднели за приказки деца. Иглика Василева — преводач
„После вглъбено и методично, без да бърза, черпейки от скрития опит на дремещите в него инстинкти, Тъфи разкъсва дрехите на Джими и му разпаря корема. Изважда вътрешностите и отначало ги опитва бавно и внимателно, а после започва яростно да ръфа всичко наред. Наведен над жертвата си, припряно дъвче необикновената си плячка. Оглозгва почти целия гръден кош; настървено подбутва тялото, подмята го, хапе го, дави го, души го и накрая откъсва големи парчета месо от бутовете. След първите десет минути се поуспокоява и дори с известна нежност обелва широките триглави мускули, под които лъсва големият трохантер на бедрената кост. След това, като използва страничните си зъби, като с ножица отрязва едната ръка на Джими високо над рамото. Държи я в устата си, а от нея капе кръв“.
1 ... 113 114 115 116 117 118 119 120 121 122
Перейти на страницу:

Той е останал без дъх от тичането, а и аз едва дишам. Смъква се на колене върху мокрите дъски пред мен. Аз хълцам така неудържимо, че въобще не мога да говоря. Той издърпва сандъчето с Канибал от ръцете ми и го поставя на земята до себе си. Тя сигурно не се е намокрила, като е вътре; капакът на сандъчето й се плъзга по жлебове, така че няма откъде да влезе дъжд.

Татко ме придърпва към себе си и силно ме притиска. Аз също обвивам ръцете си около него. Той е толкова голям. Отдавна не ме е прегръщал. Доколкото си спомням, последния път беше, когато бях във второ отделение, по Коледа, когато му подарих медната масльонка с дългия струйник. Струваше шейсет и девет цента и всичките ми коледни пари отидоха за нея.

Ето такива мисли се мятат като обезумели риби из главата ми — за Канибал, за коледни масльонки, но пред очите ми продължава да стои лъвът и лекичко да тупва на една страна, без да се вижда кръв, просто като че ли ей така, по собствена воля е вдигнал лапи, предал се е и е напуснал живота. Знам, че трябва да кажа на татко; ако не му кажа, значи никога повече няма да можем да бъдем приятели.

— Татко, аз съм виновен. Аз пуснах лъва от клетката.

— Какво?!

— Аз освободих лъва от клетката. Без да искам, не беше нарочно.

Татко ме притисва към себе си още по-силно. Мълчи и не помръдва.

— Така си въобразяваш, Дики; много си разстроен. Как впрочем би могъл да пуснеш лъва навън?

И аз му разказвам. Разказвам му как изведох Канибал на разходка рано сутринта през онзи ден, как минахме под перилата, как Канибал влезе в клетката и как лъвът я близна на два пъти, как се уплаших и как извадих катинара и как лъвът го прасна и той се плъзна навътре в клетката, където аз вече не можех да го стигна.

— Но защо не повика някого, защо не помоли някого за помощ?

— Исках на теб да ти кажа, но докато тичах към къщи, видях онзи човек, собственика на лъва, този, който го застреля преди малко, да върви по морската алея, отиваше към „Стената на смъртта“. Помислих си, че ще стигне до клетката, преди лъвът да е избягал. Този лъв, татко, знаеш ли как се милваше в ръката ми и искаше да го погаля. Седеше си толкова кротко на слънце зад решетките. А освен това мисля, че нещо в мен, сигурно е било дяволът, искаше лъвът да избяга, да се измъкне, а не все в тия решетки да зяпа.

Татко ме отдръпва от себе си, но продължава да стиска ръцете ми, и то толкова силно, че ме заболяват. Поглежда над рамото ми; аз също се обръщам да погледна. Мама и Лоръл са сложили по един вестник над главата си и идват към нас. Мама сигурно ни мисли за полудели, задето стоим под дъжда и на тъмното — единият прав, другият на колене.

Мисля, че и татко плаче, но не съм сигурен, защото и без това дъждът се лее като из ведро; но гласът му е одрезгавял и пред всяко изречение си поема дълбоко дъх.

— Слушай, Дики! Слушай внимателно! На никого нито думичка за това, че си пуснал лъва на свобода. Това ще си остане тайна само между нас двамата. Ясно ли е?

Той пак поглежда над рамото ми. Аз кимвам.

— Нито дори на мама или Лоръл.

Аз пак кимвам. Татко се умълчава, после вдига глава към небето. А след това ме поглежда право в очите. Никога преди не ме е поглеждал така. Струва ми се много особен, по-особен, отколкото като ми намига.

— Дики, искам да ти кажа нещо. И го запомни. Никой не може да освободи другия от клетката му, дори когато този друг е лъв. Важното за всички нас е никога да не гледаме в решетките, а през тях. Защото ако все в решетките гледаш, доникъде няма да стигнеш и на живота никога няма да се порадваш, никога. Разбираш ли?

Не мисля, че тогава го разбрах, но сега ми е ясно.

Мама и Лоръл тичат към нас; вятърът е обвил мамината рокля около бедрата й. Вестниците са съвсем прогизнали и пошляпват над лицата им.

— Какво, за бога, правите вие двамата в дъжда? Дики, добре ли си?

— Добре съм, мамо. Ние с татко просто си говорим. Мъчно ми беше за лъва, дето го застреляха, и затова избягах, но татко сега ми обясни, че така е трябвало.

Не плача. Отвътре ми е едно топло и дъждовните капки като че ли сами отскачат от кожата ми. Татко се изправя и грабва мокрите вестници от мама и Лоръл.

— Какво толкова, ако малко ви понамокри. Дайте да се порадваме на дъжда; това е последният топъл дъжд, а после идва зимата.

Той намачква вестниците на топка, изтичва напред по хлъзгавата алея и ги мята в една боклукчийска кофа. Спомням си мъжа, който набождаше захвърлените хартийки с пиронената пръчка. Ако всички бяха като моя татко, нямаше да има нужда от този вид труд. Когато завършвахме някоя веранда и вече почиствахме наоколо, татко винаги казваше:

1 ... 113 114 115 116 117 118 119 120 121 122
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)