Гордост [bg]

Кеп го приближава отзад. И той не е много сигурен какво ще направи Тъфи. Извиква му:

— Тъфи, как не те е срам, какво правиш тука?

Щом чува гласа на Кеп, Тъфи веднага се обръща. Кеп го поглежда право в очите, после бавно извръща глава. Тъфи го зяпа, сякаш нищо не разбира. Провесва опашка и тръгва към него странично, гледа да го приближи, докато е още наблизо. Отърква главата и носа си в него. Кеп протяга ръка и почесва Тъфи зад ушите с една ръка. С другата прави знак на мъжете зад него да се отдръпнат, да се разпръснат.

Сграбчва Тъфи за гривата и като домашно куче го повежда обратно към „Стената на смъртта“. Въоръжената тълпа се разпръсва, прави му широка пътека да мине. След това се повлича подире му, готова да стреля при всяка погрешна стъпка на лъва, но Тъфи не кривва никъде, той е щастлив. Намерил е Кеп. Кеп ще го нахрани.

Кеп завежда Тъфи до клетката му и отваря вратата. Тъфи радостно скача зад решетките. Кеп затваря ключалката и се обръща да посрещне настъпващите мъже. Мърф излиза напред.

При въртележката Дик е върнал металния лост на мястото му, намалил е оборотите на мотора и вече го е спрял. Вдига малкото момиченце от жирафа, но никой не идва да го вземе.

— Кажи, миличко, къде са мама и татко?

— Няма ги. Аз дойдох самичка. Ти ли, чичко, ни вози толкова дълго този път, а?

— Аз. А ти сега бягай вкъщи и да кажеш на мама и татко друг път да не те пускат самичка навън.

— Аз пък си нямам татко, само мама, на̀, пукни се! — Тя се изплезва, врътва си дупенцето и избягва.

Дик отива до Лоръл и Дики и им помага да слязат от въртележката.

— Чудесни деца сте вие двамата. А сега да отидем при мама. Дано не се е изтърсила на пясъка.

Скачат от въртележката и Дик се спуска, пресича алеята и вдига Лора на ръце, за да я пренесе над перилата. Тя го стиска до посиняване.

— Боже господи, Дик! Никога през живота си не съм се молила така горещо, нито дори когато раждах децата. Ти беше прекрасен.

— Е, не беше чак толкова опасно де. Нали го видя що за страшилище е тоя лъв. Човекът си го хвана за гривата и го повлече като някое немирно кутре, дето се е изпишкало върху килима. Според мен Канибал е много по-страшна от този лъв.

— О, Дик! Моля те, не изглупявай, не му е сега времето.

Лора притиска децата към себе си. Лоръл се разплаква, защото е превъзбудена, но най-вече защото майка й плаче, въпреки че не е съвсем наясно какво се е случило. Дики се е умълчал. Тревожи се какво ли ще стане с лъва сега.

— Татко, да знаеш, че повече ме беше страх от ония мъже с пушките, отколкото от лъва. Той само си играеше, също като Канибал, ама ония, дето бяха нарамили пушките… Само един да беше гръмнал, и всички щяхме да изпопадаме мъртви.

— Тук си прав, Дики. То и мен от тях ме беше повече страх. Хайде сега да вървим да видим дали лъвът е вече в клетката.