Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
— Хареса ли ви речта, г. Никой?
— Чудесна — отвърнах аз, — Вълнуваща. И ако не се лъжа, открадната от Уинстън Чърчил. Гладстоун се усмихна и леко сви рамене.
— Щом трябва да се краде, то поне да е от забравените майстори. — Усмивката й изчезна. — Какво ново от границата?
— Едва сега започват да осъзнават действителността — отвърнах аз. — Очаквайте паника.
— Винаги очаквам — рече президентът на Сената. — Имате ли новини от поклонниците?
— От поклонниците ли? — Бях изненадан. — Не съм… сънувал.
Течението на кортежа на Гладстоун и предстоящите събития започнаха да я отнасят.
— Навярно вече не е необходимо да спите, за да сънувате — извика тя. — Опитайте.
Наблюдавах я как се отдалечава. След като ме освободиха да потърся апартамента си, намерих вратата и се извърнах, отвратен от себе си. Отстъпвах от страх и шок пред ужаса, който се спускаше над всички ни. Щях да съм много щастлив да си легна без да спя, здраво завит до брадичката и да плача за Мрежата, за детето Рахил и за самия себе си.
Напуснах жилищното крило, намерих пътя до централната градина и се заскитах по чакълените пътеки. Мънички микрокамери жужаха из въздуха като пчели и една от тях ме проследи, докато минавах през розовата градина към района, където една хлътнала пътечка се извиваше през потни тропични растения към участъка на Старата Земя, близо до моста. Седнах на каменната пейка, където бяхме разговаряли с Гладстоун.
„Навярно вече не е необходимо да спите, за да сънувате. Опитайте.“
Вдигнах краката си на пейката, опрях брадичката си на коленете, притиснах слепоочията си с пръсти и затворих очи.
32.
Мартин Силенъс се извива и гърчи в чистата поезия на болката. Двуметров стоманен трън влиза в тялото му между плешките и излиза на един ужасяващ, остър метър от гърдите му. Мятащите му се ръце не могат да достигнат върха. Трънът не оказва триене и потните му длани и сгърчени пръсти не могат да се хванат за него. Въпреки че е гладък на пипане, тялото на Силенъс не може да се изплъзне — той е здраво набучен, като пеперуда, забита с карфица за изложба.
Няма кръв.
В часовете, след като разумът се върна през безумната мъгла от болка, Мартин Силенъс се чудеше на всичко това. Няма кръв. Но има болка. О, да, тук има изобилие от болка — болка отвъд най-безумните представи на поета, болка отвъд човешката издържливост и границите на страданието.
Но Силенъс издържа. И страда.
Той изкрещява за хиляден път — неравен звук, изпразнен от съдържание, без език, дори без нецензурни изрази. Думите не могат да изразят такава агония. Силенъс крещи и се гърчи. След известно време отпуснато увисва, а дългият трън леко пружинира в отговор на въртенето му. Над, под и зад него висят други хора, но Силенъс почти не ги гледа. Всеки е отделен в свой личен пашкул от агония.
„Но туй е ад — си мисли Силенъс, цитирайки Марлоу, — и аз съм вътре в него.“
Ала знае, че това не е ад. Нито пък отвъден живот. Но също знае, че не е някакво разклонение на действителността — трънът минава през собственото му тяло! Осем сантиметра органична стомана пронизват гърдите му! Но не е мъртъв. Не му тече кръв. Това място беше навсякъде другаде и всичко друго, но не и адът, нито пък животът.
Времето тук течеше странно. Силенъс и преди се бе сблъсквал с удължаване и скъсяване на времето — агонията на оголения нерв на зъболекарския стол, болката от камъка в бъбрека в чакалнята на медицинската клиника — времето можеше да се влачи, дори сякаш да спира, когато стрелките на засегнатия биологичен часовник замръзваха от шока. Но тогава времето всъщност течеше. Каналът в корена на зъба биваше затворен. Ултраморфинът накрая пристигаше и подействаше. А тук самият въздух е замръзнал от отсъствието на време. Болката е хребета и пяната на вълна, която не се разбива.
Силенъс крещи от гняв и болка. И се гърчи на тръна си.
— По дяволите! — накрая успява да каже той. — По дяволите, да го еба кучия син. — Думите са спомен от друго време, останки от съня, който беше живял преди реалността на дървото. Силенъс помни само отчасти онзи живот, както само отчасти си спомня Шрайка да го донася тук, да го набучва тук и да го оставя тук.