Черният орден
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милева Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният орден». Краткое содержание книги:
Шепа нацистки учени продължават работата върху таен проект дълбоко в земните недра.
В Дания някой се домогва до семейната библия на бащата на еволюцията Дарвин с цената на убийство.
В Южна Африка неочаквано се появява кръвожаден митичен звяр.
Агенти на Сигма Форс се изправят срещу жесток и безскрупулен враг, за да разкрият най-озадачаващата научна загадка, заключена в поредица от руни — тайната за произхода на живота.
Древен мит… Съвременна наука… Нова господарска раса…
Монк вдигна лявата си ръка и оголи чуканчето на китката си с титановите биоконтактни импланти, които обикновено свързваха протезата към ръката му.
— Гадните копелета са ми взели тъпата ръка.
Липсващата протеза на Монк беше най-малката им грижа. Можеше дори да се окаже предимство. Но трябваше да кара поред…
— Фиона и Райън?
— Нямам представа. Може да са в друга килия тук някъде… или на съвсем друго място.
„Или да са мъртви“, довърши Грей наум.
— Какво ще правим, шефе? — попита Монк.
— Нямаме голям избор. Ще чакаме похитителите да направят първия ход. Те искат информацията, която имаме. Ще видим какво може да се спазари срещу нея.
Монк кимна. Знаеше, че Грей е блъфирал в замъка, но блъфът трябваше да се поддържа. Килиите със сигурност се наблюдаваха.
В доказателство на това в дъното на коридора се отвори врата.
Чуха се приближаващи стъпки. На много хора.
Появиха се — охранители в зелено-черни камуфлажни униформи, водени от високия блед мъж, купувача от аукционната къща. Наконтен както обикновено — черни панталони и колосана бяла риза, бели кожени мокасини и бял кашмирен пуловер. Облечен беше като за градинско парти.
Придружаваха го десетима охранители. Разделиха се на две групи и всяка зае позиция при съответната килия. Изведоха арестантите — боси — и стегнаха ръцете им на гърба с пластмасови белезници.
Водачът пристъпи към тях.
Сините му очи се впиха в Грей като ледени висулки.
— Добро утро — надуто и някак театрално каза той, сякаш изнасяше представление за пред камерите в коридора и знаеше, че го наблюдават. — Дядо ми иска да се срещне с вас.
Въпреки любезните думи всяка сричка тежеше от черен гняв и неизречено обещание за болка. Наложило се беше да им спаси живота и сега чакаше втори шанс. Само че откъде идваше този гняв? Заради смъртта на брат му… или защото Грей го беше надхитрил при последния им сблъсък в замъка? Във всеки случай зад елегантните му дрехи и изискани маниери дебнеше нещо котешко и хищно.
— Хайде — каза той и се обърна.
И поведе групата по коридора. Грей оглеждаше килиите от двете страни. Празни. Нито помен от Фиона и Райън. Бяха ли живи?
Коридорът свършваше пред три стъпала към масивна стоманена врата.
Вратата беше отворена, под охрана.
Излязоха от стерилния килиен комплекс и се озоваха в страната на чудесата. Типична за джунглите растителност ги заобикаляше отвсякъде, проснала тежък балдахин високо над главите им: от него висяха дебели лиани и цъфнали орхидеи. Плътният листак скриваше небето. Въпреки това Грей прецени, че е рано сутринта, доста преди изгрев-слънце. Черни железни лампи от викторианската епоха бележеха пътеки в дивата джунгла. Птици чуруликаха и крещяха. Насекоми жужаха в хор. Някъде по-високо в зеления балдахин скрита в листака маймуна обяви с накъдрена креслива кашлица появата им. Избликът й събуди птица с криле като пламък и тя се защура из по-ниските клони.
— Африка — измърмори Монк. — Някъде под Сахара. Навярно в екваториалните ширини.
И Грей беше стигнал до това заключение. Прецени, че сигурно е утрото на следващия ден. Губеха му се осемнайсет до двайсет часа. Което означаваше, че може да са навсякъде в Африка.
Но къде?
Пазачите ги поведоха по настлана с чакъл пътека. Грей чу тихите премерени стъпки на нещо голямо, което си пробиваше път през ниския листак само на няколко метра от пътеката. Но макар животното да бе близо, дори силуетът му не се виждаше. Гората предлагаше предостатъчно прикритие… стига да се доберяха до нея.
Но такава възможност не им се предостави. Пътеката свърши само след петдесетина метра. Още няколко крачки и джунглата остана зад тях.
Гората отстъпи пред просторна грижливо окосена морава — всъщност парк с ромолящи поточета и водни каскади. Езерца и ручеи. Шептящи водопадчета. Дългорога антилопа вдигна глава при появата им, застина за миг, после хукна и се скри с дълги подскоци в гората.
Ясното небе примигваше с множество звезди, но на изток бледорозово сияние намекваше за настъпващата утрин.
Друга гледка, по-близо, привлече погледа на Грей и прикова вниманието му изцяло.
В дъното на парка се издигаше шестетажна сграда — камък и дърво. Истински горски Версай. Сигурно покриваше площ от десет акра, издигаше се на нива и кули, тераси и балюстради. Вляво изпъкваше остъклена зимна градина, осветена отвътре, грейнала в здрача преди зазоряване като изгряващо слънце.
Богатството зад всичко това беше почти немислимо.
Отправиха се към къщата по каменна алея, която пресичаше градината и минаваше по мостчета над няколко езерца и поточета. Двуметрова змия се плъзна през едно от каменните мостчета. Изглеждаше най-обикновена, докато не изправи глава и не разпери качулката си.