Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
— Обикновено тя поема пътя на юг към шосе 50, минава по моста над река Северн и след това слиза от шосе 50 на 2. Трябва да я ударим, преди да го е направила. Ще поемем по същия път и ще си разменим колите, където ти показах. Лошо — каза Алекс. — Този микробус беше започнал да ми харесва.
— С парите, които ти плащаме, ще можеш да си купиш друг. Една усмивка проряза черното лице на Алекс.
— Да, вероятно. И ще искам да е по-хубав отвътре. — Зави надясно, като пое по изходната лента на шосе 50. То беше многолентово. Нямаше кой знае колко коли. Алекс обясни, че това е нормално.
— Няма проблеми да свършим работата — увери той Милър.
— Отлично — съгласи се Милър. — Успех, Алекс. „Въпреки, че си много устат.“
Кати караше по-спокойно, когато Сали се намираше в колата. Момиченцето се надигаше, за да вижда над таблото, и както винаги малката й ръчичка опипваше ключалката на колана. В този момент майка й се отпускаше. Обикновено по пътя от болницата до детската градина тя си отпочиваше от тежкия ден, а в института по очни болести „Уилмър“ леките дни бяха рядкост. Не ставаше дума за стрес. През този ден беше правила само две операции, а на другия щеше да има още две. Обичаше работата си. Много хора можеха да виждат благодарение на професионалните й умения. Разбира се, удовлетворението от това най-често оставаше скрито за другите, дори и за Джек. Цената за всичко беше напрегнатото й ежедневие. Прецизността, задължителна при очната хирургия, й забраняваше дори и кафе — кофеинът можеше да доведе до леки потрепвания на ръцете — и изискваше висока степен на концентрация, необходима при малко други професии. Разбира се, имаше и по-трудни медицински умения, но не много. Това беше и главната причина, поради която обичаше да кара поршето си. Сякаш като цепеше въздуха или вземаше някой остър завой на втора с четиридесет километра в час, изразходваше излишната си енергия, която се разсейваше в атмосферата. Почти винаги тя се прибираше у дома в добро настроение. Тази вечер то щеше да бъде още по-добро, защото беше ред на Джек да приготвя вечерята. Ако колата имаше мозък, тя щеше да усети по лекия натиск върху педалите за газ и спирачка, когато тръгнаха към изхода за шосе №2. Сега Кати я глезеше. Като кон, прескочил всички препятствия както трябва.
— Добре ли е? — попита Алекс, като продължи на запад по шосе №50 към Вашингтон.
Другият мъж подаде на Милър папката е отбелязаното ново време. Имаше общо седем изписани листа и само последният нямаше приложени снимки. Шон погледна цифрите. Целта се движеше точно по разписание.
— Чудесно — каза той след малко.
— Не мога да определя точно място за удара, движението може да промени нещата. Смятам, че трябва да опитаме на източната страна на моста.
— Съгласен съм.
Петнадесет минути по-късно Кати Райън влезе в къщата. Тя разкопча ципа на палтото на Сали и загледа как малката й „голяма“ дъщеря измъква ръцете си от ръкавите — умение, което току-що беше почнала да добива. Кати го взе и го закачи, преди да свали своето. След това майката и дъщерята се отправиха към кухнята, откъдето долитаха такива звуци, по които веднага се досети, че съпругът й се опитва да приготви вечерята. Телевизорът беше включен на програмата за новини „Шоуто на Макнийл Лехър“.
— Тате, виж какво нарисувах! — обади се първа Сали.
— О, прекрасно! — Джек взе картината и я разгледа много внимателно. — Мисля, че ще я окачим. — Окачаха всичките й картини, така че предната част на хладилника се беше превърнала на художествена галерия. Един магнит притисна картината на полупостоянното й място над машината за лед и студена вода. Сали не забелязваше как всеки ден мястото се оказваше празно. Не знаеше и това, че всяка картина се озоваваше в една кутия, която прибираха в гардероба в коридора.
— Здравей, мила! — Джек целуна жена си. — Как беше днес?
— Две замени на роговица. Бърни ми помага за втората — трудно беше. Утре ще правя вивисектомия. Между другото, Бърни ти праща много поздрави.
— Как е дъщеря му? — попита Джек.
— Просто апандисит. След седмица пак ще се веси по катерушките — отговори Кати, докато се оглеждаше наоколо. Често пъти се питаше дали това, че Джек приготвя вечерята, си струваше поразиите, които нанасяше в кухнята. Не че Джек готвеше лошо — доста го биваше за някои неща, — но цапаше дяволски много. Никога не прибираше съдовете. Винаги тя подреждаше ножовете, вилиците и лъжиците, а и всичко останало като на хирургически поднос. Джек ги слагаше, както му падне, и губеше половината от времето си в търсене.