Патриотични игри

Две минути по-късно зави надясно и навлезе в паркинга на „Джайънт степс“. Спортната кола заподскача по неравния път. Кати спря на обичайното място. Излезе и, разбира се, заключи. Поршето, макар вече на шест години, беше безупречно поддържана кола. Направи си този подарък по случай навършването на една година работа в „Хопкинс“. По зелената боя нямаше нито драскотина и само лепенката от паркинга на болница „Хопкинс“ разваляше блясъка на хромираната броня.

— Мамо! — Сали я посрещна на вратата.

Кати се наведе и я взе на ръце. Това ставаше все по-трудно за нея, а още по-трудно й беше да стои права със Сали, увиснала на врата й. Надяваше се, че дъщеря й няма да ревнува от появата на бебето. Знаеше, че за някои деца това беше шок, но вече беше обяснила на момиченцето какво ще се случи и, изглежда, Сали приемаше с радост идеята да си има братче или сестричка.

— Е, какво прави голямото ми момиче днес? — попита доктор Райън. Сали обичаше да я наричат голямо момиче и с тази хитрина Кати искаше да е сигурна, че съперничеството с „малкото“ момче или момиче ще бъде сведено до минимум.

Сали се завъртя, слезе на пода и вдигна една картина, рисувана с пръсти върху нещо като едроформатна компютърна хартия — правдоподобна абстрактна творба в пурпурно и оранжево. Майката и дъщерята влязоха в салона и взеха палтото и кутията за обяда на Сали. Кати провери дали палтото й е закопчано и качулката на главата — температурата отвън беше само няколко градуса над нулата, а те се страхуваха да не се разболее отново. Бяха изминали само пет минути от пристигането й.