Апокалиптичният часовник

— Не е точно така — каза Карин, застана до него на кухненската мивка и взе огледалото от ръцете му. — Просто не си свикнал, това е.

— Но това е нелепо! Приличам на гей-лидер на демонстрация за правата на обратните.

— Толкова ли те притеснява това?

— Не, по дяволите, имам доста приятели от тази компания, но аз не съм такъв.

— Можеш да се измиеш под душа, така че престани да се оплакваш. А сега си облечи униформата и ще ти направя няколко снимки за полковник Витковски. После ще преправя панталона.

— В какво ме забърка този кучи син?

— Той ти спасява живота, не разбираш ли?

— Винаги ли говориш толкова логично?

— Логиката и нелогичното са спасявали живота на Фреди повече пъти, отколкото бих могла да си спомня. Моля те, сложи си униформата.

Латъм го направи и след две минути се появи като истински полковник от армията на САЩ.

— Униформата ти отива — огледа го Де Врийс. — Особено като се изправиш.

— С това сако — извинявай, с този мундир — човек няма друг избор. Толкова е тесен, по дяволите, че ако не се изправиш, все някъде ти убива и не можеш да дишаш. От мен би излязъл лош войник. Бих предпочел да нося работен комбинезон.

— От теб сигурно би излязъл добър войник, ако беше генерал.

— Само това ми липсва.

— Защо пък не? — попита Карин и посочи коридора. — Ела в коридора, аз съм готова. Ето ти очилата.

— Готова ли си? Какви са тези очила?

Дру огледа малкото антре до входната врата. Там имаше фотоапарат върху триножник, обърнат срещу гладката бяла стена.

— Ти си била и фотограф?

— Съвсем не, но често ми се налага да бъда. Фреди имаше нужда от нови снимки за различните паспорти. Обясни ми как се работи с това, макар че нямах нужда от обяснения. Това е апарат за моментални снимки, паспортен формат… Сложи си очилата и застани пред стената. Свали си шапката; искам русата ти коса да се види изцяло.

След няколко минути Де Врийс му подаде петнайсет малки полароидни снимки, на които се виждаше светлокос, очилат полковник, който изглеждаше мрачен и потиснат, както всички хора на паспортна снимка.

— Чудесно — заключи тя. — А сега да се върнем на кушетката, където оставих всичко необходимо.

— Какво е то?

— Забрави ли за панталоните?

— О, най-после да чуя нещо хубаво. Да ги сваля ли?

— Недей, ако искаш след това да ти стоят добре. Ела.

Петнайсет минути по-късно, след две болезнени убождания с карфица, на Латъм му бе заповядано да отиде в стаята за гости и да възвърне нормалния си вид. Когато отново влезе в стаята, Карин седеше до масата, а пред нея имаше шевна машина.

— Панталоните, моля.

— Е, направо ми взехте ума, госпожа — каза Дру, като й подаде панталоните от униформата. — Да не би да сте някой агент-момиче за всичко, което работи тайно зад кулисите?

— Да речем, че съм била такава, мосю Латъм.

— Не го казваш за пръв път.

— Приеми го, Дру. Всъщност, това не те засяга.

— Тук си права. Но, разбираш ли, образите ти се напластяват един върху друг и аз вече не знам с кого точно разговарям. Трябваше да приема Фреди, НАТО, Хари, мистериозния начин, по който си попаднала в Париж, но защо ми се струва, че има нещо друго, което те кара да правиш всичко това?