Апокалиптичният часовник

— Извинявам се за сънародниците си — каза Дру. Не знаеше какво друго да каже при вида на вдигнатите вежди на гарсона.

— Няма защо, господин полковник. Това е Париж от техните мечти.

— Боя се, че сте прав.

— Е, поне не вреди на никого… Пристигнахме, мосю.

Апартаментът беше малък — имаше спалня и всекидневна, но беше чудесен, много европейски, а бутилката скоч върху барчето го правеше изключителен. Витковски явно изпитваше страшни угризения — при това напълно основателно. Латъм мразеше проклетата си униформа. Гърдите, талията и задните му части сякаш бяха натъпкани в тръба от плат. Чудеше се как хората от армията не подават оставка заради униформата.

Когато гарсонът си отиде, Дру зачака да му донесат куфара. Вътре имаше комплект цивилни дрехи. Свали мундира, в който се задушаваше, сипа си уиски, пусна телевизора, започна да превключва каналите, докато откри Си Ен Ен, и седна.

На вратата се позвъни. Беше младият прислужник, който донесе куфара му. Дру благодари и му даде бакшиш. И най-неочаквано момчето каза:

— Това е за вас, мосю — младежът му подаде бележка. — Тя е… как да кажа — confidentiel115.

— Разбирам, много ви благодаря.

Обади се в стая 330. Приятел.

Карин? Това изцяло съответстваше на непредсказуемото й поведение. Сега те бяха любовници — повече от любовници.

Той вдигна телефона, прегледа указателя и набра номера.

— Здравей, успях — каза той, веднага щом отсреща вдигнаха слушалката.

— Хей, момче, значи наистина си бил ти! — обади се мъжки глас.

— Какво? Кой сте вие?

— Хайде, Бронко, не можа ли да познаеш стария си приятел от „Манитоба Старс“? Бен Луис! Спомняш ли си как онзи от „Торонто Кометс“ беше ти съсипал глезена? Лекуваше се няколко седмици и после се върна на леда, но десният ти крак вече беше изкривен леко наляво. Никой от новите ти познати не го забелязваше, само аз знаех. Сигурен бях, че си ти!

— Добре, добре, Бени, аз съм, но не казвай това на никого. Сега работя за правителството. Трябва да си държиш езика зад зъбите.

— Хей, разбрах, приятел! Знаеш ли, играх два сезона в „Рейнджърс“…

— Знам, Бени, беше страхотен.

— И какво от това? На третия сезон ме изхвърлиха.

— И това се случва.

— Но не и ако бях като теб, приятел. Ти биеше всички ни.

— Това е минало. Как ме откри, Бен?

— При портиера. Попитах къде отива багажът.

— Казаха ли ти?

— Естествено, казах им, че е моят!

— Боже, наистина ме връщаш към миналото. Когато седяхме в някой скъп ресторант в Монреал и дойдеше сметката, ако беше прекалено голяма, ти казваше, че била на друга маса, после — на друга, докато накрая не станеше достатъчно малка, за да я платиш. Какво правиш в Париж?

— Работя в бързото хранене, представлявам всички най-големи компании. Наемат някой едър тип като теб или мен, защото имаме големи мускули, които ни вдигат репутацията. В характеристиката ми пише, че съм бил звезда в „Рейнджърс“, представяш ли си? Какво разбират тия тук? Бях втора ръка, но изпълвах фланелата.

— Аз никога не съм я изпълвал толкова.

— Не. Ти беше, както писаха в онзи вестник в Торонто, „само жили и скорост“. По дяволите, бих искал да го бяха написали за мен.