Апокалиптичният часовник
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалиптичният часовник». Краткое содержание книги:
— Точно това казах на ЦРУ, когато се ядосах, и мога пак да им го кажа.
— Момент, Уесли — бавно каза Моро. — Като стана дума за Истанбул, спомняш ли си как апаратчиците на КГБ ти повярваха, че си двоен агент или по-точно — информатор на московските им началници?
— Разбира се. Живееха като султани, сякаш богатствата на Топкапъ бяха на тяхно разположение. Уплашиха се до смърт.
— И те взеха за свой довереник, така ли?
— Естествено. Казваха ми какво ли не, за да оправдаят начина си на живот.
— Но ти се довериха, нали?
— Да.
— Тогава остави за момента нещата такива, каквито са. Все още съм извън играта, не ми се доверяват. Може би ще успея да поиграя с хер Крьогер и да науча това-онова.
— Което означава, че първо ти трябва някаква информация.
— Каквато и да е, както в Истанбул.
— Какво например?
— Къде е Хари Латъм?
Търсеха Хари Латъм. Съмненията се завърнаха при бившия таен агент.
— Дори и аз не знам.
— Не те питам къде наистина се намира — намеси се Моро, — а само къде би могъл да бъде. Нещо, на което да повярват.
Съмненията утихнаха.
— Има една организация — „Антинеос“…
— Знаят за нея — прекъсна го Моро. — На тези хора не могат да им се хванат следите. Нещо друго.
— Сигурно знаят за Витковски и оная жена, Де Врийс…
— Със сигурност — съгласи се шефът на „Дьозием“. — Посочи ми някое място, където, ако започнат да разследват, ще се сблъскат с вашите хора.
— Предполагам, че най-добре е в Марсилия. Следим трафика на наркотици; много от нашите хора бяха подкупени или изчезнаха. Всъщност, ако някой ни наблюдава, ние действаме доста открито. Това ще ги накара да се откажат.
— Добре. Ще го използвам.
— Клод, ще бъда откровен. Искам да обясня на хората тук, че си чист! Непоносимо е, че си под подозрение.
— Не бързай, стари приятелю. Спомни си Истанбул. И преди сме играли тези игри.
В Париж Моро затвори телефона и отново се облегна назад в креслото си. Беше забил поглед в тавана; мислите му скачаха от един предмет към друг. Вече бе навлязъл във финалната отсечка. Отмъщението — само това имаше значение.
18.
Тъй като се предполагаше, че Дру Латъм е напуснал този свят, от „Дьозием“ прибраха колата му. Вместо нея Витковски бе поръчал на посолския отдел „Транспорт“ да вземат предпазни мерки: трима души работеха на смени, осигуриха му кола без отличителни белези, която да бъде на разположение на офицер от армията — името му не се посочваше — и на жена му, които понастоящем живееха на „Рю Мадлен“. Полковникът разясни на морските пехотинци, които трябваше да дежурят на смени, че ако случайно разпознаят офицера, неговата самоличност трябва да остане в тайна. В противен случай някои патрули щяха да бъдат изпратени обратно на остров Парие и разжалвани в най-нисък чин, а заслугите им нямаше да фигурират в техните досиета.
— Няма нужда да ни го казвате, полковник — каза един сержант. — Извинете ме, сър, но това ни обижда, по дяволите.
— В такъв случай моля да ме извините.
— Редно е, сър — добави един ефрейтор. — Служил съм в посолствата от Пекин до Куала Лумпур, където охраната беше наистина от голямо значение.
— Така е, по дяволите! — прошепна втори ефрейтор, а после добави по-високо: — Ние не сме армия, сър. Ние сме морска пехота.
— Тогава наистина моля за извинение, момчета. Простете издънката на стария войник. Аз съм просто вкаменелост.
— Знаем кой сте, полковник — каза сержантът. — Не се безпокойте за нищо, сър.
— Благодаря ви.
Когато тримата излязоха от отдел „Транспорт“, Витковски бе поразен от репликата на единия от ефрейторите:
— Този е трябвало да стане морски пехотинец. Бих последвал този кучи син и в оръдейно дуло!
Изведнъж Стенли Витковски проумя, че това е най-голямата похвала, която бе получавал през цялата си кариера. Но сега трябваше да мисли за други неща и не на последно място за Дру Латъм и Карин де Врийс. Умората, натрупана през изминалите часове, му подсказваше, че е по-добре Латъм да остане в апартамента на Де Врийс, отколкото да отиде в тайната квартира на „Антинеос“ — всъщност самите „Антинеос“ предложиха това, в случай че обектът продължава да бъде под наблюдение.
— Забъркал се е в неща, които са твърде публични за нашите цели — троснато бе казала една жена от „Мезон Руж“. — Ние му се възхищаваме, но трябва да предотвратим и най-малката възможност да ни открият.
Що се отнасяше до това Карин да остане в посолството, просто нямаше смисъл. Като служител от секретния отдел „Документи и разследване“, който живее извън посолството, адресът й фигурираше само в списъка на „Охрана“, и всеки, който желаеше да го види, трябваше да получи разрешение лично от полковника. Някои аташета-мъже бяха опитвали. Той им отказа. Освен това вдовицата на Де Врийс веднъж му бе съобщила информация, от която страшно му олекна.