Апокалиптичният часовник
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Апокалиптичният часовник». Краткое содержание книги:
— Надявам се, че вътре няма лесносглобяем автомат — каза той, след като Карин остави куфара на масичката за кафе пред кушетката и седна.
— О, Боже, не — отвърна тя, докато въртеше колелцата с шифъра на ключалките, за да отвори куфара. — Всъщност, надявам се да ти помогна, за да избегнеш необходимостта от среща лице в лице с подобно оръжие.
— Почакай. Какво има вътре? Докато говореше със Стенли, през по-голямата част от времето не те слушах. Какво е намислила тази толкова привлекателна главица?
— Фреди наричаше това „куфар за извънредни пътувания“.
— Това не ме интересува. Фреди се е държал извънредно грубо с теб и затова не ми е симпатичен.
— В живота ни имаше и други моменти, Дру.
— Добре, както и да е. Та какво има там вътре?
— Най-обикновени средства за дегизиране. Нищо неочаквано и драматично. Изкуствени мустаци, бради, различни видове очила… и няколко вида лесно измиващи се бои за коса — Карин изрече последното с тих глас.
— Какво каза?
— Не можеш да останеш тук, приятелю — каза тя и хвърли поглед над куфарчето. — Недей да се оправдаваш и не го приемай лично; сградите и апартаментите на „Мадлен“ са като малък затънтен американски квартал. Хората се познават, клюкарстват по кафенетата и хлебарниците. Ако използвам твоя израз, това може да стигне до някого, на когото „не сме много симпатични“.
— Приемам го, разбирам те, но не това имах предвид.
— Ще се регистрираш в хотел под друго име — полковникът ще го измисли — с променен външен вид.
— Какво?
— Ще ти боядисам косата и веждите с измиващ се разтвор. Мисля, че ще ти подхожда меднорусо.
— За какво говориш? Аз не съм Жан-Пиер Вилие!
— Не ти и трябва. Бъди какъвто си; никой няма да те познае, освен ако не застане на няколко фута от теб и не те огледа внимателно. А сега обуй панталона на полковника, ако обичаш. Ще отбележа с карфици къде да го свия.
— Знаеш ли, ти си по-наивна и от сополив хлапак!
— Не можа ли да измислиш нещо по-добро?
— По дяволите! — кресна Дру и изгълта уискито си на един дъх. — Честно казано, не мога.
— Всъщност може би е по-добре да започнем с косата. Свали си ризата, ако обичаш.
— А панталоните? Ще се чувствам по-естествено, като у дома си.
— Но ти не си у дома си, Дру.
— Попаднахте право в целта, госпожа!
Моро вдигна телефонната слушалка, натисна бутона, с помощта на който щеше да запише разговора, и каза на телефонистката на „Лютеция“:
— Стая осемстотин, ако обичате.
— Разбира се, господине.
— Да? — обади се нисък приглушен глас.
— Monsieur le docteur112? — попита шефът на „Дьозием“ — не беше сигурен, че са го свързали правилно. — Аз съм човекът от Пон Ньоф. Вие ли сте?
— Разбира се, че съм аз. Какво сте ми приготвили?
— Разрових доста надълбоко, господине — много по-надълбоко, отколкото би било безопасно за мен. Провокирах американското ЦРУ и оттам ми казаха, че всъщност те укриват Хари Латъм.
— Къде?
— По всяка вероятност не тук, в Париж, а в Марсилия.
— По всяка вероятност? Това не ми върши работа! Не можете ли да ми кажете със сигурност?
— Не, но вие можете да го разберете.
— Аз?
— Имате ли хора в Марсилия, или нямате?
— Разбира се. Голяма част от средствата ни минават оттам.
— Потърсете Консулските, така ги наричат.
— Знаем за тях — каза Крьогер задъхан. — Онези копелета от разузнавателната група на Консулски Операции. Човек може да се сблъска с тях на всеки ъгъл, във всяко кафене.
— Хванете един от тях и вижте какво можете да научите.
— Ще ви се обадя след час. Къде да ви търся?
— Аз ще ви се обадя точно след час.
Мина един час и Моро се обади в „Лютеция“.
— Нещо ново? — попита той.
Герхард бе превъзбуден.
— Това е лудост! — каза той. — Човекът, с когото говорихме, е някой, на когото сме платили хиляди, за да можем да спечелим милиони. Каза, че сме полудели. В Марсилия нямало никакъв Хари Латъм!
— Значи е още в Париж — каза Моро разочарован. — Ще се върна на работа.
— Побързайте!
— Сега тръгвам — каза шефът на „Дьозием“ и затвори телефона със загадъчна усмивка. Изчака точно четиринайсет минути и отново се обади в „Лютеция“. Сега беше моментът обстановката да се нажежи максимално.
— Да?
— Пак съм аз. Току-що открих нещо.
— Какво, за Бога?
— Хари Латъм.
— Какво?
— Свързал се е с един от моите хора — човек, с когото е работил в Източен Берлин, който за щастие е решил, че трябва да ме уведоми. Очевидно Латъм е много напрегнат — може би изолацията е причина за това, нали знаете — до такава степен, че е започнал да мисли, че посолството му е компрометирано…
112
господин докторът — фр.