Лицето [bg]

Фрик съблече ризата и потника си, но нищо повече. Не беше ексхибиционист. А и да беше, кухнята не беше подходящо място за подобни прояви.

Той капна течен сапун с лимонов аромат от автомата върху книжни салфетки и насапуниса ръцете и горната част на тялото си, като обръщаше особено внимание на подмишниците си. После се изплакна и използва нови салфетки, за да се изсуши.

Тъкмо беше затворил крана и беше свършил с бърсането, когато чу някой да идва. Стъпките идеха не от коридора, а от килера, където се държаха порцелановите и кристалните съдове и сребърните прибори.

Фрик грабна ризата и потника си, хвърли се на пода и запълзя бързо като гущер надалеч от килера, завивайки зад най-близкия от трите централни, покрити с гранит кухненски острова.

Върху този остров имаше четири фритюрника за пържене на картофи, грамаден тиган, който хващаше две дузини палачинки една до друга, и огромна работна площ. Ако го хванеше да се крие тук, ухиленият господин Сатър можеше да го одере, да го изкорми, да го изпържи във фритюрника и да го изяде, докато малкото останали обитатели на къщата си спяха спокойно, в блажено неведение, че един извънземен чревоугодник си приготвя зловеща закуска.

Когато се осмели да надникне зад ъгъла, той видя не господин Сатър, а госпожа Макбий.

Нямаше спасение.

Госпожа Макбий бе облечена за сутрешното си пътуване до Санта Барбара. Тя прекоси кухнята, влезе в офиса си и остави вратата отворена зад себе си.

Тя щеше да подуши Фрик. Щеше да го подуши, да го чуе, да го усети по някакъв начин. Щеше да забележи капки вода по мивката, щеше да отвори кофата за боклук и да види мокрите салфетки и тозчас щеше да разбере какво е ставало и къде се крие той сега.

Нищо не можеше да убегне от вниманието на госпожа Макбий или да й попречи да стигне до логичния извод.

Естествено, тя нямаше да го изкорми и изпържи във фритюрника, защото беше нормален човек и беше добра по душа. Ала щеше да настоява за обяснение какво търси гол до кръста в кухнята, току-що измит, и с виновния вид на тъп котарак с останки от канарче по устата.

Тъй като тя бе наета от Татко призрак, Фрик би могъл да заяви, че той също й се явява нещо като работодател и не е длъжен да й дава обяснения. Ако прибегнеше до този аргумент обаче, той щеше да се намери затънал дълбоко в merde, както би отбелязал със задоволство господин Сатър. Госпожа Макбий знаеше, че е натоварена да изпълнява роля in loco parentis, и макар да не злоупотребяваше с тази си власт, тя гледаше сериозно на нея.

Ако се опиташе да измисли някакво фалшиво оправдание или да мине само с част от истината, за госпожа Макбий лъжата му щеше да бъде толкова прозрачна, колкото за него стъклото на прозореца, и тя инстинктивно щеше да разбере всичко, което се бе случило поне откакто се бе събудил в креслото. Двайсет секунди по-късно госпожа Макбий щеше да го е стиснала за ухото с палеца и показалеца на дясната си ръка и щеше да го е закарала при саксията с палмата в библиотеката и от него щяха да текат реки от пот като от някой долен скитник, докато се мъчеше да обясни защо се бе опитал да унищожи дървото с двойна струя урина.