Богинята на светлината

Само преди една седмица вярваше, че е покорил любовта. Колко наивен бе тогава. Смъртна или безсмъртна, любовта не разграничава ранг и привилегии. Тя е душевна материя — безплътна и неподвластна на прищевките нито на хора, нито на богове.

Шумната група, която вървеше пред тях, внезапно спря и им препречи пътя. Аполон забави крачка и поведе Памела към една пейка наблизо. Като стадо добитък, хората в тълпата шаваха нетърпеливо и викаха силно един на друг.

— Чакат светофара, за да пресекат улицата — обясни Памела, седна до него и се загледа в тъмната вода на фонтана. Гласът й звучеше почти нормално, но лицето й бе помръкнало, бледо и унило. — Тълпата е твърде голяма и вероятно светлините на светофара ще се сменят два пъти, преди да пресекат всички. — Тъжните й очи погледнаха към него. — След седмица в пустинята, тези тълпи от хора ме карат да се чувствам някак притисната. Имаме ли време да поседим още малко и да ги оставим да продължат?

— Да — отвърна той и я прегърна. Тя отпусна глава на рамото му и се гушна в него. — Не е нужно да сме там точно в мига, в който порталът се отвори. Имаме време.

— Колко време?

— Не много. Не искам Зевс да се ядоса, като си помисли, че пренебрегваме заповедта му да се явим пред него.

— Какво смяташ да му кажеш?

— Истината — той целуна челото й. — Че съм открил сродната си душа в съвременния свят и че желанието на сърцето ми е да не се разделям с нея.

— Надявам се желанието на сърцето ти да се изпълни така лесно, както се изпълни моето.

Тя вдигна лице към него. Той я целуна нежно. Близостта му я успокояваше. Когато я докосваше, тя бе готова да повярва, че думите му са истина, че действително всичко ще е наред. Аполон с нежелание прекъсна целувката и стомахът й се сви неспокойно.

— Изглежда тълпата е продължила — каза той.

Памела погледна към внезапно изпразнилия се тротоар.

— Като че ли много са бързали да стигнат някъде. Странно е, че така изведнъж всичко опустя.

Памела почувства как косъмчета по ръцете и тила й настръхват. Интуицията й подсказваше да остане тук, седнала на пейката до Аполон. Но преди да успее да каже каквото и да било, той вече се изправяше. Примирена, тя осъзна, че не иска той да тръгва. Всъщност, това беше всичко, което стоеше зад нейната така наречена интуиция.

В своята разсеяност, богът не обърна внимание колко странно пуст е тротоара.

— И ние трябва да тръгваме — каза той на Памела.

Хвана я за ръка и двамата тръгнаха бавно към бордюра, застанаха сами и зачакаха светофарът да светне зелено. Все още не е сбогуване, каза си той. Ще я държи близо до себе си през целия път през Цезар Палас и няма да я остави, докато порталът не се изпречи пред тях. После раздялата им щеше да е само временна. Аполон прошепна гласно към нея последвалите си мисли:

— Баща ми ще омекне. Той е бил жертва на любовта твърде много пъти, за да не изпълни молбата ни.