Богинята на светлината

Очите на Артемида се разшириха с разбиране:

— Хадес!

— Той ще знае какво да направим. Трябва да знае! — рече Аполон.

— Да — гласът на богинята се измени. — Върви при твоя приятел, братко. Моля се той да има отговор за теб… и за двама ви.

Със замаяно изражение, сякаш едва сега забелязваше мащаба на онова, което силата му бе сътворила, Аполон се огледа наоколо и видя смачканите коли и замръзналите хора.

— Аз ще оправя това — каза Артемида. — Върви! Памела има нужда от теб.

— Зевс?

— Аз ще се явя пред баща ни. Ти дойде в това царство заради мен. Аз започнах това и пак аз трябва да го завърша.

Аполон поклати глава.

— Не беше ти, Артемида. Ако трябва да обвиняваш някого, нека са мойрите. Памела и аз бяхме орисани да се срещнем.

— Трябва да отнесеш душата на Памела в подземния свят и да отправиш молба към Хадес за решение.

— Благодаря ти, сестро… — гласът на Аполон заглъхна. Стиснал светещата душа в ръцете си, със скорост, непосилна за възприятията на смъртните, богът стигна до Цезар Палас и чакащия там портал.

С тежки стъпки Артемида доближи до тялото на Памела.

— Как може нещо така силно да живее в толкова крехка черупка? — богинята погледна към приятелката си, докато сълзите се стичаха по бузите й.

— Сърцето ми е било право през цялото време — благоговейно промълви Еди. Той се приближи до богинята и падна на едно коляно.

— Ти наистина си богинята Артемида.

— Да — отвърна тя и положи ръката си на рамото на писателя, — но не се чувствам като богиня. Чувствам се като жена, която току-що е изгубила много добра приятелка. — Тя пое дълбоко въздух и се разрида. — Погледни я, Еди! Цялата е потрошена!

За момент Еди се поколеба. После се пресегна и потупа успокоително ръката на богинята.

— Тя не е тук, Артемида. Тя е с Аполон.

— Прав си… Знам… Просто… просто нямах възможност да й кажа сбогом, или че съжалявам, или дори благодаря.

— Понякога — тихо каза Еди — не успяваш да кажеш тези неща. Това е да си смъртен. Само можем да се опитваме да живеем живота си с достатъчно радост и страст, така че когато времето ни изтече, да оставим зад себе си повече хубави спомени, отколкото съжаления.

— Преди не го разбирах, но сега разбирам. Мисля, че оттук нататък през вечността една част от мен винаги ще се чувства малко смъртна. — Тя се усмихна тъжно към тялото на Памела. — Може би по-добрата част от мен.

Артемида импулсивно се наведе и улови монетата с образа на брат си, която все още висеше на врата на Памела. С едно махване на пръстите й монетата се освободи и се озова в дланта й.

— Аполон би искал да пазя това за нея.

Тя затвори ръка и монетата изчезна. Богинята коленичи до тялото на приятелката си.

— Какво ще правиш? — попита Еди.

— Каквото мога — меко отвърна Артемида.

Богинята вдигна ръце и те засияха със студената бяла светлина на пълнолунието.

— Сбогом, моя приятелко — прошепна тя, докато прокарваше светещите си ръце надолу по тялото на Памела. Променяше го… пренареждаше го… вършеше каквото може, за да поправи нещата. Щом светлината избледня, на мястото на мъртвото тяло на Памела имаше една прекрасна млада кошута.