Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Докато смъртта ни раздели - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Докато смъртта ни раздели

Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:

Авторът на двата романа, които се предлагат в тази книга, е вече изявен представител на норвежката литература, доказал таланта и будния си социален усет в произведения, популярни сред най-широк читателски кръг не само в родната му страна, а и извън нея. Причината за тази популярност е не само находчиво изградената и сама по себе си занимателна криминална интрига, която характеризира романите на Столесен: внимателен наблюдател на действителността около него, този сравнително млад писател я пресъздава с голямо познаване и в дълбочина, засяга сериозна и обществено валидна проблематика. В първия от двата романа тук той разкрива безизходицата на западната младеж, социалните условия, които я тласкат към насилие и престъпления, духовната й безпризорност, а във втория анализира предпоставките за прекалено снизходителното отношение на буржоазните политически кръгове към някогашните колаборационисти, „хрътките“ на нацистките окупатори на Норвегия по време на Втората световна война. Изводите, до които стига Гюнар Столесен, и в двата случая предизвикват сериозни размисли.
1 ... 115 116 117 118 119 120 121 122 123 ... 221
Перейти на страницу:

Бях доста уморен и отсякох!

— Кажете, с какво бих могъл да ви бъда полезен?

— Струва ми се… Моята жена ми изневерява.

Не му отговорих. На другата страна на залива личаха очертанията на старата шхуна „Министър Лемкул“, начоголена от туристи. Напомняше препариран лебед, пълен с насекоми.

— Необходимо ми е… Искам непременно да бъда сигурен в… — нижеше гласът в телефонната слушалка.

— В какво?… — попитах разсеяно.

— В това, че тя ми изневерява! Моята жена.

— Това е от тези работи, с които не се занимавам.

За миг настъпи тишина. След това гласът му прозвуча заплашително:

— Защо, по дяволите, не ми казахте това веднага! — Овладя се все пак и попита по-спокойно. — Имате си принципи, така ли?

Бях принуден да се усмихна.

— Да, имам си.

— Тогава ще позвъня на другото детективско бюро.

— Направете го. Там сигурно не страдат от такива неща.

— От какви?

— От принципи.

— Хъ… — Той прекрати разговора и затвори. Продължавах да седя, стиснал слушалката в ръката си. Чак след като я поставих на вилката, ме прониза мисълта, че това обаждане бе един вид заплаха, каквато дотогава никой не ми бе отправял.

Този ден затворих рано и отидох направо в заведението. Ялмар Нюмарк бе вече вътре и веднага щом влязох, ми направи знак да ида на неговата маса. Беше сам.

Тези три-четири седмици, откакто се бяхме запознали, изминаха много бързо, а вече ни се струваше, че сме приятели от години.

Обсъждахме какви ли не неща и без да бяхме станали съвсем откровени един с друг, разговорът ни вървеше леко.

Често разговаряхме и за стари криминални случаи, разкрити и неразкрити, но най-вече засягахме въпроси, каквито могат да вълнуват двама мъже с трийсет години разлика във възрастта си.

На няколко пъти той ставаше напълно сериозен. Веднъж ме попита:

— Кога всъщност си роден, Веум?

— През четирийсет и втора.

— В такъв случай не помниш нищо от войната?

— Не много.

Той дълго не помръдна, мълчаливо впил мрачен поглед пред себе си.

— Слушай, Веум, наименованието „Пофугл“ говори ли ти нещо?

Поклатих отрицателно глава.

Той поде:

— Фабриката за бои на акционерното дружество „Пофугл“ се намираше на булевард Фьосангервайен. През 1953-а там избухна голям пожар, предизвикан от експлозия. Изгоря цялата фабрика и много хора загинаха.

— Нещастен случай?

— Така твърдяха. Участвах в разследването. Беше изключително трудна работа.

Същата вечер, малко по-късно, Нюмарк внезапно каза:

— Има случаи в нашата следователска практика, които така те поглъщат, че мисълта за тях никога не те оставя. — Той удари с вестника си по ръба на масата: — Никога!

Интуитивно почувствах връзката между онова събитие и отношението му към него. Той сякаш искаше да ми довери една кръстословица, която още не бе решил.

Много често, когато разговаряхме, в очите му блестяха доброжелателни пламъчета, а гласът му бе наситен с лек хумор.

— Веум — казваше той, — истина е, че престъпленията, за които говорим тук, са доста трагични, но, по дяволите, Веум, това все пак е история, само история.

Сега обаче пламъчетата в очите му угаснаха, той стана извънредно сериозен и аз разбрах, че има предвид нещо съвсем друго.

Нещо, което още не се бе превърнало в история, което продължаваше да живее ако не за другите, то във всеки случай за него.

И като че искаше да го сподели с мен, макар да не бе решил окончателно дали да го стори.

— Знаеш ли какво е Ротеифтен, Веум?

Поклатих отрицателно глава.

— Ротеифтен?

— Така го наричаха. През войната.

— Слушай… Това има ли нещо общо с „Пофугл“?

Не ми отговори. Само ми хвърли мрачен, непроницаем поглед. След известна пауза вече разказваше за друго.

В този майски ден той бе доста нервен. Пиеше по-бързо от обикновено, много повече от мен. Говореше трескаво за някакъв пожар и въпреки че през сезона наистина не липсваха причини за безпокойство от такава опасност, в думите му долових някакво предзнаменование.

— О, чувствам се стар, Веум! — избухна внезапно.

— Е, е… Имаме още доста живот пред нас.

— Слабея, не ми остава много.

— Престани! Разбира се, че още дълго ще живееш. Здрав си, силен си и…

— Годините минават, Веум, а вълкът ни дебне.

1 ... 115 116 117 118 119 120 121 122 123 ... 221
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)