Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Бях доста уморен и отсякох!
— Кажете, с какво бих могъл да ви бъда полезен?
— Струва ми се… Моята жена ми изневерява.
Не му отговорих. На другата страна на залива личаха очертанията на старата шхуна „Министър Лемкул“, начоголена от туристи. Напомняше препариран лебед, пълен с насекоми.
— Необходимо ми е… Искам непременно да бъда сигурен в… — нижеше гласът в телефонната слушалка.
— В какво?… — попитах разсеяно.
— В това, че тя ми изневерява! Моята жена.
— Това е от тези работи, с които не се занимавам.
За миг настъпи тишина. След това гласът му прозвуча заплашително:
— Защо, по дяволите, не ми казахте това веднага! — Овладя се все пак и попита по-спокойно. — Имате си принципи, така ли?
Бях принуден да се усмихна.
— Да, имам си.
— Тогава ще позвъня на другото детективско бюро.
— Направете го. Там сигурно не страдат от такива неща.
— От какви?
— От принципи.
— Хъ… — Той прекрати разговора и затвори. Продължавах да седя, стиснал слушалката в ръката си. Чак след като я поставих на вилката, ме прониза мисълта, че това обаждане бе един вид заплаха, каквато дотогава никой не ми бе отправял.
Този ден затворих рано и отидох направо в заведението. Ялмар Нюмарк бе вече вътре и веднага щом влязох, ми направи знак да ида на неговата маса. Беше сам.
Тези три-четири седмици, откакто се бяхме запознали, изминаха много бързо, а вече ни се струваше, че сме приятели от години.
Обсъждахме какви ли не неща и без да бяхме станали съвсем откровени един с друг, разговорът ни вървеше леко.
Често разговаряхме и за стари криминални случаи, разкрити и неразкрити, но най-вече засягахме въпроси, каквито могат да вълнуват двама мъже с трийсет години разлика във възрастта си.
На няколко пъти той ставаше напълно сериозен. Веднъж ме попита:
— Кога всъщност си роден, Веум?
— През четирийсет и втора.
— В такъв случай не помниш нищо от войната?
— Не много.
Той дълго не помръдна, мълчаливо впил мрачен поглед пред себе си.
— Слушай, Веум, наименованието „Пофугл“ говори ли ти нещо?
Поклатих отрицателно глава.
Той поде:
— Фабриката за бои на акционерното дружество „Пофугл“ се намираше на булевард Фьосангервайен. През 1953-а там избухна голям пожар, предизвикан от експлозия. Изгоря цялата фабрика и много хора загинаха.
— Нещастен случай?
— Така твърдяха. Участвах в разследването. Беше изключително трудна работа.
Същата вечер, малко по-късно, Нюмарк внезапно каза:
— Има случаи в нашата следователска практика, които така те поглъщат, че мисълта за тях никога не те оставя. — Той удари с вестника си по ръба на масата: — Никога!
Интуитивно почувствах връзката между онова събитие и отношението му към него. Той сякаш искаше да ми довери една кръстословица, която още не бе решил.
Много често, когато разговаряхме, в очите му блестяха доброжелателни пламъчета, а гласът му бе наситен с лек хумор.
— Веум — казваше той, — истина е, че престъпленията, за които говорим тук, са доста трагични, но, по дяволите, Веум, това все пак е история, само история.
Сега обаче пламъчетата в очите му угаснаха, той стана извънредно сериозен и аз разбрах, че има предвид нещо съвсем друго.
Нещо, което още не се бе превърнало в история, което продължаваше да живее ако не за другите, то във всеки случай за него.
И като че искаше да го сподели с мен, макар да не бе решил окончателно дали да го стори.
— Знаеш ли какво е Ротеифтен, Веум?
Поклатих отрицателно глава.
— Ротеифтен?
— Така го наричаха. През войната.
— Слушай… Това има ли нещо общо с „Пофугл“?
Не ми отговори. Само ми хвърли мрачен, непроницаем поглед. След известна пауза вече разказваше за друго.
В този майски ден той бе доста нервен. Пиеше по-бързо от обикновено, много повече от мен. Говореше трескаво за някакъв пожар и въпреки че през сезона наистина не липсваха причини за безпокойство от такава опасност, в думите му долових някакво предзнаменование.
— О, чувствам се стар, Веум! — избухна внезапно.
— Е, е… Имаме още доста живот пред нас.
— Слабея, не ми остава много.
— Престани! Разбира се, че още дълго ще живееш. Здрав си, силен си и…
— Годините минават, Веум, а вълкът ни дебне.