Деветдесет и трета година
- Автор: Гюго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Деветдесет и трета година». Краткое содержание книги:
Огледа наоколо, видя на едно място между клоните да светлее, насочи се натам и изведнъж се намери извън гората.
Пред нея се разстилаше като коридор малка долинка, в дъното на която в каменисто корито течеше бистра струйка вода. Тогава тя се сети, че изгаря от жажда. Отиде до водата, клекна и пи.
Използува случая, че е на колене, за да прочете молитвата си.
Като стана, поиска да се ориентира.
После прекрачи поточето.
Отвъд долинката, докъдето стигаше погледът, се простираше огромно плато, обрасло с ниски тръни, което от потока се издигаше нагоре чак до хоризонта. Гората беше пълно усамотение, а това плато — пустиня. В гората зад всеки шубрак можеш да срещнеш някого; а върху платото никъде нищо не се виждаше. Няколко птици, навярно подплашени, хвърчаха в бурените.
Застанала пред тази необятна пустиня, почувствувала, че коленете й се подгъват и че губи съзнание, обезумялата майка наруши самотата с този странен вик: „Има ли някой тук?“
И зачака отговора.
Отговориха й.
Екна глух и дълбок глас, който идваше от дъното на хоризонта, подхванат от ехото; наподобяваше трясък на гръмотевица, освен ако не бе оръдеен изстрел; навярно този глас отвръщаше на въпроса на майката, като й казваше: „Да“.
После пак настъпи тишина.
Майката се окопити и съживи; значи, имаше някой. Надяваше се, че сега има с кого да говори; беше пила вода и се помолила; силите й се възвръщаха, тя започна да се изкачва по платото откъм страната, откъдето бе чула мощния далечен глас.
Изведнъж тя забеляза, че в края на хоризонта се очертава висока кула. Тази кула стърчеше самотна сред дивия пейзаж; обагряше я един лъч от залязващото слънце. Намираше се на повече от една левга разстояние. Зад тази кула голямата смътно очертаваща се зеленина на гората Фужер се губеше в здрача.
Струваше й се, че тази кула е на същата точка на хоризонта, откъдето бе дошъл този тътнеж, който й се бе сторил като повик. Дали кулата бе вдигнала този шум?
Мишел Флешар бе стигнала до върха на платото; сега пред нея се разстилаше равнина.
Тя тръгна към кулата.
VI
Положението
Моментът беше настъпил.
Неумолимият притискаше безпощадния.
Симурден държеше в ръце Лантенак.
Старият роялист бунтовник беше обкръжен в леговището си; очевидно той не можеше да избяга оттам; и Симурден чакаше маркизът да бъде обезглавен тук, на място, на собствените му земи, дори в собствената му къща, за да може най-сетне феодалното жилище да види как пада главата на феодала и примерът да стане паметен.
И затова той бе изпратил да докарат гилотината от Фужер. Ние я видяхме вече по пътя.
Да се убие Лантенак значеше да се убие Вандея; да се убие Вандея значеше да се спаси Франция. Симурден не се колебаеше. Този човек се чувствуваше най-добре, когато с жестокост изпълняваше своя дълг.
Маркизът беше в безнадеждно положение; в това отношение Симурден беше спокоен, но друго нещо го тревожеше. Битката наистина щеше да бъде страшна; Говен щеше да я ръководи и навярно искаше да участвува в нея; войнишки дух имаше този млад командир; той беше готов да се хвърли в този ръкопашен бой. Ами ако бъде убит? Говен! Неговото дете! Единствената му любов на тази земя!
Досега щастието съпътствуваше Говен, но щастието се изморява. Симурден трепереше. Странното в неговата съдба бе, че се намираше между двама души от рода Говен, на единия той желаеше смърт, на другия желаеше живот.
Оръдейният изстрел, който бе стреснал Жоржет в нейната люлка и изтръгнал майката от самотата, бе предизвикал тези вълнения. Случайно или по желание на мерача гюллето, което всъщност беше изстреляно само за предупреждение, удари, проби и почти откъсна желязната решетка, която прикриваше и затваряше голямата бойница в първия етаж на кулата. Обсадените нямаха време да поправят този пробив.