Новолуние

— Защо дойде, Дънкан?

Дънкан бе седнал от лявата ѝ страна — там, където трябваше да бъде Лукас, поради което той самият бе прогонен на една ниска маса, от която хвърляше на неканения гост погледи, изпълнени с нескрита ненавист. Адриана срещна погледа му с изражение, което ясно казваше: „Това не е твоя работа.“

— Рождените дни са празници, които ни карат да мислим за бъдещето.

— Не и когато си на моята възраст.

— Е, нека си представим, че това няма значение. Къде ще бъдем след пет години?

— В тази зала и ще празнуваме.

— Или пък в Байро Алто и ще продаваме пикнята си, ще ровим за храна из сметищата и ще се борим за всеки дъх. Луната се променя. Това не е същият свят, в който сте се борили с баща ми. Ако започнем нова война, и двете страни ще загубят.

Двамата говореха по личен комуникационен канал — между Есперанца и Йеманджа, като прошепваше думите така, че околните да не могат да ги различат. Адриана му отговаряше по същия начин.

— Нямам желание да започвам корпоративна война.

— Но нещата отиват натам. Сбиването в Бейкоу беше само началото. В Света Екатерина и на пристанището на Морето на дъждовете също възникнаха спречквания. В края на краищата, някой ще бъде убит. Хванахме една от работничките ви на повърхността в Торичели, докато се опитваше да саботира един наш планетоход.

— Какво направихте с нея?

— Държим я в плен. Ще трябва да я откупите, но това е по-добър вариант от онзи, който предложи Хадли — да я изхвърлим навън без костюм.

— Внукът ми, Робсън, е учудващо способен в боя с ножове. Знаеш ли кой го е научил на това? Хадли. Виж, Робсън е ето там — показва на Джейдън Уен Сун един фокус с карти. Откакто успя да избяга от Огнището, не спира да го прави. Ако разбера, че някой го е наранявал…

— Уверявам те, че няма такова нещо. Но синът ти още е при теб. А моята дъщеря е мъртва.

— Ние нямахме нищо общо с това.

Беззвучният им разговор ставаше все по-ожесточен, а характерът му започваше да проличава по стегнатите челюсти, сключените вежди и бързо шепнещите устни на двамата събеседника. Ариел ги наблюдаваше от мястото си на кръглата маса. Адриана знаеше, че дъщеря ѝ умее да чете по устните много добре — това умение ѝ беше от голяма полза в съдебната зала.

— Кой ще спечели от една война помежду ни?

— Когато Драконите се бият, всички горят — отговори Адриана. Това беше стара поговорка, която произхождаше от рода Сун, но бе придобила популярност по цялата Луна.

— Ще усмиря хората си, ако ти направиш същото.

— Съгласна съм.

— Това включва и семейството ти.

Устните на Адриана потрепнаха разярено пред безочливостта му. Гневливостта на Рафа бе наследство от майка му, но за разлика от него, тя притежаваше самоконтрол, усъвършенстван в продължение на десетилетия корпоративни войни, битки в съда, заседания с инвеститорите и юридически спорове. Гневът беше една от многото привилегии, които синът ѝ можеше да си позволи.

— Рафа е бу-хведжанг.

— Не искам от теб да го сваляш от пост. Никога не бих поискал такова нещо. Но предлагам да го накараш да си подели задълженията с още някого.