Новолуние
- Автор: Макдоналд Иън, Макдональд Йен
- Серия: Луна #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Новолуние». Краткое содержание книги:
Марина не можеше да понася роклята, която трябваше да облече. Материята се закачаше лесно и дразнеше кожата ѝ, а кройката беше прекалено обемна и неудобна. Чувстваше се сякаш е гола — уязвима и нестабилна, като че ли с едно погрешно движение щеше да я накара да се свлече от рамената ѝ и да падне на пода. А и обувките бяха просто нелепи. Но такава беше модата и това се очакваше от нея. Въпреки че никой нямаше да ѝ обърне внимание, ако се беше появила в костюм с панталон или дори мъжки дрехи, Карлиньос я беше предупредил, че такова нещо би направило лошо впечатление на Адриана.
В момента Марина бе хваната в капана на един скучен разговор, воден предимно от един несдържан социолог от Университета във Фарсайт, който гръмогласно споделяше теориите си за пост-националистическата идентичност на лунарианците от второ и трето поколение.
„Толкова много шум и превземане, а дори не можете да им измислите по-добро название от «лунарианци»“, мислеше си тя. После започна да прехвърля на ум алтернативите: „лунен народ“, „луненци“, „луноповърхностобитаващите“. И на нея не ѝ се получаваше. „Спаси ме!“, отправи тя гореща молба към оришата на официалните партита.
Забеляза Карлиньос, който си проправяше път между плътно струпалите се гости, празнично оцветените спътници и чашите за коктейли.
— Майка ми иска да се запознае с теб.
— С мен ли? Наистина?
— Да, така каза.
Той вече я бе хванал за ръката и я водеше нататък през партито.
— Мамо, това е Марина Калзаге.
Първото впечатление на Марина за Адриана бе силно помрачено от факта, че в гърлото ѝ бе опрян нож, но все пак ѝ се стори, че дребната жена е остаряла повече, отколкото би трябвало за времето, което бе минало оттогава. Не, правилната дума не беше „остаряла“. По-скоро се бе съсухрила и сгърбила. Изглеждаше ѝ сякаш е станала по-прозрачна.
— За много години, сеньора Корта.
Марина вече говореше португалски на ниво, от което се гордееше, но Адриана мина на глобо.
— Изглежда семейството ми отново ти е задължено.
— Както казват — просто си вършех работата, госпожо.
— Ако ти дам друга работа, ще изпълняваш ли задълженията си също толкова предано?
— Ще направя всичко възможно.
— Е, аз наистина имам друга работа, подходяща за теб. Искам да се грижиш за един човек.
— Сеньора Корта, никога не ме е бивало с малките деца. Мисля, че се боят от мен…
— Това дете няма да се уплаши. Макар че уплашена може да има, по-вероятно е това да бъдеш ти.
Адриана кимна към отсрещния край на стаята, където бе застанала Ариел — ярък пламък в центъра на обръч от съдебни служители и технократи от КЛН, облечени в строги костюми. Смееше се, отмяташе глава назад, разтърсваше разкошната си коса и оформяше фигури от пушека на електронната си цигара.
— Не разбирам, сеньора Корта.
— Трябва ми някой, който да пази дъщеря ми. Боя се за нея.
— Ако ви трябва бодигард, сеньора Корта, не би ли било по-добре да изберете един от обучените бойци…
— Ако исках да ѝ наема бодигард, вече щях да съм го направила. Разполагам с десетки. Но искам агент. Искам ти да бъдеш моите очи, уши и глас за нея. Искам да ѝ бъдеш приятел и надзорник. Тя ще те намрази и ще ти се опълчи, ще се опита да се отърве от теб и да избяга; ще се отнася към теб с презрение и злоба. Но ти трябва да останеш до нея. Ще го направиш ли?
Марина бе останала без думи. Не можеше да го направи. Не можеше и да откаже. Стоеше лице в лице с Адриана, увита в неудобната си рокля и единствената ясна мисъл в главата ѝ беше: „Но така ще спра да виждам Карлиньос.“
Той я побутна леко. Адриана чакаше.
— Да, сеньора Корта.
— Благодаря ти.
Усмивката ѝ беше искрена, а целувката, която положи на бузата ѝ — топла, но Марина все пак потрепери, смразена от вечния хлад на смъртта, който повя от нея.
Тя го поведе през гостите на партито с лекота и елегантност, сякаш танцуваше в червената си рокля. Хвърли поглед през рамо — за да види дали продължава да я гледа и да я следва, без да спира, за да поддържа преднина. Рафа успя да я настигне чак на балкона. Балонените зверчета се бяха струпали около ресторанта и се носеха с леко поклащане като прототипи на богове, които така и не са успели да влязат в пантеона.
Рафа я притегли до себе си, без да каже и дума. Целувка.
— Ти си най-красивото нещо на цялата тази планета — каза Рафа. — И на двете планети.
Лусика Асамоа се усмихна.
— Кой наглежда Луна? — попита тя.
— Мадриня Елис. Но ти ѝ липсваш. Иска пак да е с майка си.
— Шшшт — прошепна Лусика и докосна устните на Рафа с карминеночервения си нокът. — Стига с това.