Новолуние
- Автор: Макдоналд Иън, Макдональд Йен
- Серия: Луна #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Новолуние». Краткое содержание книги:
— Мама има рожден ден, не можа ли поне да се избръснеш? — каза Рафа, като го оглеждаше от горе до долу. — А и спътникът ти не е подходящ.
Уегнър даде мисловна команда и доктор Луц изчезна, а на мястото му се появи Сомбра… Въпреки това, двойствената му природа личеше ясно заради неспокойното му въртене, гъстата брада, която бе набола по лицето му, и погледа му — сякаш слушаше по няколко разговора наведнъж.
— Нямаше те, когато я посрещнахме сутринта — продължи Рафа, ловко улови един от коктейлите на подноса, който келнерът тъкмо пренасяше покрай него, и го сложи в ръката на Уегнър. — Постарай се поне да отидеш да поговориш с нея, преди Лукас да го направи. Брат ни не е в настроение да прощава днес.
Уегнър едва бе успял да се качи навреме на експресния влак. Не искаше да прекарва с Ирина и миг по-малко, отколкото беше строго необходимо. Беше го хапала. Беше смукала плътта му с такова настървение, че му беше оставила синини. Бе стискала и извивала, докато той не беше извикал от болка. Бе хапала кожата му нежно, с обич. Сексът бе най-незначителната част от цялото преживяване — бърз и небрежен, като нещо задължително, но не особено интересно. Тя бе събудила у Уегнър чувства и усещания, които преди му бяха непознати и цяла вечер след това звънтяха, обтегнати като струни. Бе грабнал костюма от принтера и се бе преоблякъл в тоалетната на влака. Внимателно пъхаше ръцете и краката си — все още покрити с пресни рани — в ръкавите на ризата и крачолите на панталона. Усещаше всяко бодване на болка като екстаз. Все пак, тя се бе вслушала в молбата му, и по дланите, шията и лицето му нямаше и един белег.
— Открих нещо — каза той.
— Кажи.
— Успях да разпозная един от протеиновите процесори. Ти няма да успееш да го видиш, но за мен е явно, все едно са сложили неонов надпис с името си отгоре му.
— Поуспокой топката и говори по-бавно, Вълче.
— Извинявай, извинявай. Видях се с жената, която го е проектирала — учихме в университета заедно. В същия випуск. Даде ми един електронен адрес. Вече невалиден, разбира се. Но помолих глутницата да проучи следата.
— По-бавно, по-бавно. Какво?
— Глутницата ми помогна.
Глутницата от Меридиан се състоеше от земеделци, лунонавти, специалисти по роботика, маникюристи, бармани, спортисти, музиканти, масажисти, адвокати, собственици на клубове, железопътни инженери, членове от големи и малки родове — смесица от най-различни умения и потенциал. Но когато се съберяха заедно и съсредоточаха вниманието си върху една задача, се случваше нещо забележително. Глутницата сякаш споделяше мислите си, а членовете ѝ инстинктивно се допълваха така, че да образуват невероятно сплотен, почти съвършен екип. Целта им ставаше обща и те се превръщаха в едно цяло, което сякаш беше още по-силно от сбора на отделните си части. Уегнър не беше виждал това явление често, бе участвал само веднъж и никога преди не се беше възползвал от него. Глутницата се събра около него, умовете, талантите и волята на останалите членове се размиха и сляха едни с други, а пет часа по-късно, името и местонахождението на инженерната работилница, в която бе построена мухата-убиец, му бяха известни. Във всичко това нямаше нищо свръхестествено — Уегнър и без това не вярваше в такива неща. Беше като научно обяснимо чудо. Нов начин да бъдеш човек.
— Някаква инженерна фирма, наречена „Най-малките птички“, просъществувала само колкото да изпълни тази задача — обясни Уегнър. — Намирала се е в Кралицата на Юга. Регистрирана на името на Йоахим Лизбергер и Джейк Тенглонг Сун.
— Джейк Тенглонг Сун.
— Това не означава нищо. Фирмата е произвела един-единствен продукт, доставила го е, а след това е била разпусната.
— Знаем ли на кого са го доставили?
— В момента се опитваме да го открием. Повече ме интересува кой е направил поръчката.
— А как ще го намерите?
— Може да ми се наложи да си поговоря с Джейк лично — отговори Уегнър.
— Добра работа, вълче — каза Рафа.
Последва нов удар по гърба, а Уегнър пак трепна от болка. Всичките му синини сякаш изкрещяха в един глас. Докато говореха, Рафа бе отвел Уегнър до Адриана, която продължаваше да преминава от гост на гост и да приема благопожеланията им.
— Честит рожден ден, мамо.
Адриана присви устни. След това се наведе към него, за да бъде целуната. Два пъти.
— Можеше да се избръснеш — каза тя, а антуражът ѝ се засмя. Но докато се обръщаше, за да продължи нататък, прошепна в ухото му:
— Ако искаш да останеш с нас за малко, старият ти апартамент в Боа Виста те чака.