Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
— Вероятно — отговорих аз. — Но вие не знаете колко ми е тъжно на сърцето, макар и да прикривам това.
— Тъжно?
— Страхувам се, че няма да мога да изпълня една тежка поръчка, която кардиналът ми възложи тази сутрин. Трябва да скривам колко много доверие имам в себе си, за да не се намали доверието, което кардиналът ми оказа най-снизходително.
— Ако моят съвет може по някакъв начин да ви бъде полезен, то разчитайте на мен. Освен това вие правите добре, като се показвате весел и спокоен. Касае ли са за някаква прошка тук, в Рим?
— Не, за едно пътуване, което трябва да предприема до осем или десет дни.
— В каква посока?
— На запад.
— Не съм любопитен.
Упътих се сам към градината на вила Боргозе, където прекарах два часа в най-мрачно отчаяние. Аз обичах Рим, тъкмо се бях видял по широкия път към щастието и изведнъж паднах отново в пропастта. Не знаех накъде да тръгна и бях излъган в най-красивите си надежди. Разгледах положението си, осъждах се много строго и не можах да намеря никаква друга вина у себе си, освен една отиваща твърде далеч услужливост. Сега сам виждах колко прав е бил доблестният абат Джорджи! Не само не биваше да се намесвам в историята на любовната двойка, но трябваше да си намеря веднага и друг учител по езици, щом узнах за нея. След дъжд — качулка! Освен това аз бях така млад и не знаех още нищо за нещастието и още по-малко за злобата, която цари в света, иначе, без съмнение, нямаше да имам онази предпазливост, която се придобива само чрез житейската опитност.
Къде да отида? Този въпрос ми се струваше неразрешим. Мислих цялата нощ и целия преди обед върху това, но напразно. Щом не можех да бъда в Рим, всичко ми бе все едно.
Вечерта нямах никакво желание да вечерям и се оттеглих в стаята си. Абат Гама ме потърси и ми съобщи, че кардиналът го праща да ми каже да не приемам за следващия ден никаква покана за обяд, тъй като искал да ми говори.
Както беше заповядал, потърсих го във вила Негрони. Той се разхождаше със своя секретар, който се отдалечи веднага, щом ме видя. Останал сам с него, аз му разказах с всички подробности за драмата на двамата влюбени. След това му описах с най-ярки краски голямата си скръб, поради необходимостта да се разделя с него.
— Аз съм съвсем отчаян от това, че мога да се чувствувам само на служба при Ваше Високопреосвещенство.
Така го молих, хленчейки почти цял час, облян в потоци от сълзи, но не ми се удаде да го разколебая и да промени решението си. Той ме увещаваше благо, но настойчиво да му кажа в коя част на Европа искам да отида и в яда на отчаянието си аз най-сетне казах:
— В Цариград.
— В Цариград? — учуди се той, като отстъпи две крачки назад.
— Да, монсиньоре, в Цариград! — повторих аз, изтривайки сълзите си.
Прелатът беше духовит човек, но типичен испанец. Той помълча няколко мига и след това каза с усмивка:
— Благодаря ви, задето не поискахте Испания, защото тогава бихте ме затруднили. Кога искате да заминете?
— След осем дни, считано от днес, както Ваше Високопреосвещенство заповяда.
— До Венеция или до Неапол искате да отидете за кораба?
— До Венеция.
— Ще наредя да ви изготвят паспорт, с който ще бъдете особено препоръчан, защото пътьом ще откриете две армии на зимна квартира. Струва ми се, че можете да разправяте навсякъде, че ви пращам в Цариград, тъй като никой не ще ви повярва.
Щях почти да се изсмея на тази дипломатическа хитрост. Каза ми, че ще се храня у него, остави ме и отиде отново при своя секретар.
Когато се върнах в къщи, размислих върху направения от мен избор и си казах: или съм луд, или се подчинявам на силата на някакъв таен дух покровител, който вече е определил съдбата ми. Единственото, което разбрах, бе, че кардиналът се съгласи, без да възрази. Без съмнение, казвах си, не биваше да вярвам, че той е надценил силите си, като ми каза, че има приятели навсякъде. На кого може да ме препоръча в Цариград? И какво ще правя там? Разбира се, нищо не зная, но в Цариград трябва да отида!
Храних се на четири очи с Негово Високопреосвещенство. Пред своите хора кардиналът се отнасяше с мен с особена добрина и аз давах вид, че съм много доволен, тъй като моята суетност бе по-силна от скръбта ми и ми забраняваше да оставя наблюдаващите ме да отгатнат, че съм могъл да изпадна в немилост. Впрочем моята най-голяма мъка бе, че трябваше да напусна маркизата, в която бях влюбен и от която не бях получил още нищо съществено.