Приключенията на Казанова

Моето кратко, но забавно пребиваване в Анкона. Чечилия, Марина, Белино. Гръцката робиня в лазарета. Белино се разкрива.

Пристигнах в Анкона на 25 февруари 1774 година и отседнах в най-добрата гостоприемница. Моята стая ми хареса. Казах на гостилничаря, че искам да ям месо, но той ми отговори, че през постите християните се хранели с постни ястия.

— Светият отец ми е дал позволение да ям месо.

— Покажете ми това позволение?

— Той ми го даде устно.

— Господин абате, не съм длъжен да ви вярвам.

— Вие сте глупак.

— В моята къща аз съм господар и ви моля да отидете в някоя друга гостоприемница.

Подобен отговор и покана, каквито съвсем не очаквах, естествено ме ядосаха. Почнах да проклинам, ругая, викам, когато внезапно в стаята влезе един с изразено достойнство господин и ми каза:

— Господине, не сте прав да искате да ядете месо, когато в Анкона постните ястия са много по-добри. Вие не сте прав, като искате да принудите гостилничаря да вярва на думите ви и ако имате позволението на папата, то не сте прав, задето сте си позволили на вашата възраст да го поискате. Вие не сте прав и защото не сте поискали писмено разрешение. Не сте прав още и да наричате гостилничаря глупак, тъй като това е обида, която никой човек не би харесал в собствената си къща. И най-сетне, вие нямате право да вдигате такъв шум.

Този човек, който влезе в стаята ми само за да ме мъмри и да ми приписва всяка възможна неправда, вместо да ме разсърди повече, възбуди у мене желанието да се смея и аз му отговорих:

— Господине, признавам с готовност, че нямам право във всичко онова, в което ме обвинявате. Но, първо, вали, второ — късно е, уморен съм и имам добър апетит, с други думи, съвсем нямам желание да си търся друга квартира. Желаете ли да ми дадете една вечеря, тъй като гостилничарят ми я отказва?

— Не — отговори той категорично. — Аз съм добър християнин и постя. Но си предлагам услугите да успокоя гостилничаря, той ще ви даде отлична вечеря.

С тези думи той слезе по стълбата и сравнявайки моята несдържаност с неговото спокойствие, аз го признах за достоен да ми даде заслужен урок. Малко след това се върна и ми каза, че всичко е уредено и ще бъда добре обслужван.

— Значи не искате да се храните с мен?

— Не, но ще ви правя компания.

Приех това предложение с радост. За да науча името му, аз му се представих, като при това му казах, че съм секретар на кардинал Акуавива.

— Аз се казвам Санчо Пико — каза той, — кастилианец съм и се грижа за прехраната на армията на Негово Католическо Величество, която командува граф Гаж, под върховното командуване на главнокомандващия херцог Модена.