Законът за трите отрицания

— Не виждам нищо необичайно — сви рамене той и когато сядаше на стола, темето му отново грейна. — Като вземем предвид времето, което е минало от момента на счупването, състоянието ви можеше да бъде и малко по-лошо. Кога настъпи подобрението?

— Преди седмица.

— А преди това постоянно изпитвахте силни болки, така ли?

— Постоянно.

— И какво искате да чуете от мек? Обяснения защо ви е боляло толкова дълго, а после е започнало рязко подобрение?

— Не. А… — Тя го погледна предпазливо. — … вие бихте ли могли да дадете такова обяснение?

— Бих могъл. Но не съм сигурен, че това ви е нужно. Пък и какво значение има за вас? За какво ви е да се задълбочавате в медицински тънкости? Най-важното е, че подобрението е настъпило и върви с бързи темпове. Днешното ви състояние показва, че не се нуждаете от моята помощ. След около две седмици можете да тръгвате на работа.

— Тоест, искате да кажете, че можех да не идвам при вас? — попита го без заобикалки Настя.

— Изобщо не беше необходимо — усмихна се той леко смутено, загледан в дългия бал плик, който Настя извади от чантата си и постави на бюрото точно пред него. — Само за вашето собствено спокойствие.

— Благодаря — въздъхна тя.

„Е, майче, благодаря ти — мислеше си тя, докато куцукаше по дългите заплетени коридори към изхода. — Сто и петдесет в зелено на вятъра. И настроението ми е развалено. Кой я е молил да ми урежда тази консултация? Разбирам, мислела е за добро, смятала е, че кракът още ме боли както преди, а аз просто крия, не се оплаквам… Не прави, не говори и не мисли нищо, за което не са те помолили. С „не прави“ и „не говори“ май всичко е ясно. Обаче „не мисли“… Може би това е именно такъв случай? Да не забравя да си поговоря за това с Паша Дюжин“.

В гардероба си облече якето и вече бе извадила от чантата телефона, за да позвъни на филолога Валентин, когато я изпревари друго обаждане.

— Пак ли се разхождаш? — Коротков говореше толкова бодро, че Настя веднага разбра: още малко — и ще избухне. Явно съвсем беше капнал. — Цял час ти звъня на градския, а ти не вдигаш. Внимавай, не прекалявай с тези разходки, че може да не намериш обратния път.

— Ама аз съм в Москва — съобщи му тя оклюмано.

— Сериозно? Наистина?

— Ъхъ. Ходих на лекар, на консултация.

— И какво каза лекарят?

— Че след две седмици мога да тръгна на работа.

— Не, две седмици е прекалено много, няма да издържа толкова.

Ами че той и два часа няма да издържи, клетникът. Кой е казал, че да си началник е по-лесно от подчинен?

— Къде се намираш в момента? — попита Коротков.

— На „Пироговка“.

— Льошка с теб ли е?

— Не, той е в Жуковски. Защо, трябва ли ти?

— Хич не ми е притрябвал. Нужна си ми ти. С чии колела пътуваш?

— Ти не знаеш… Един познат. Какво ти трябва?

— Можеш ли да дойдеш при Олшански в градската прокуратура? Събрали сме се тук на съвещание.

— Ама аз какво общо имам? В болнични съм.