Засенчено слънце [bg]

- Да, но не в Ина-Карек. - Огледа се и видя жрицата на няколко стъпки от себе си. Имаше нещо странно в нейния сънен образ, който току потрепваше, сякаш се мъчеше да премине в друга форма, но за момента тя успяваше да го държи под контрол. - Това е мястото между сънния свят и будния. Душата ти ме води всеки път тук, вместо в Ина-Карек. Мисля, че някаква част от нея не е наред. Имаш ли често видения?

Ванахомен потръпна и излъга:

- Не.

Тя мълча толкова дълго, че му стана ясно - виждаше през него като през стъкло. Но не пожела да признае истината.

- Това не е важно - каза тя най-накрая. - Така или иначе, ще те науча как да се лекуваш самичък.

Той се намръщи и обгърна тяло с ръце. Студът проникваше през дрехите му.

- Това място не ми харесва.

- Ами, промени го - отвърна тя. - Това си е твое пространство.

- Не разбирам.

- Бирник е този човек, чиято мисъл създава нови светове посредством сънуване. Това е нещо съвършено естествено за него. И ако не бе уравновесяващата сила на сънната кръв, някои биха прекарвали цялото си време в създадени от собственото им съзнание светове. Това наричаме лудост.

Ванахомен потрепери. Поради някаква неизвестна причина на нея не и бе студено, макар да носеше по-тънки дрехи.

- Аз не съм Бирник. - Понеже тя не му отговори, той се намръщи и попита: - Как да напусна това място?

- Създай друго. Също както създаде това.

Спомнил си бе бащините разкази и си бе представил снежна покривка. Сега реши да опита с друг детски спомен - градините на Ките-ян, палата на неговите майки, сестри и братя. И видя крехките миниатюрни палми, усети ароматите на пълзящи цветя и близката река, усети пясък между пръстите на краката си…

Неговите пръсти. Преди малко носеше сандали, но сега краката му бяха боси. Въздухът бе топъл. Отвори очи в Ките-ян - безцветен, сенчест, но несъмнен.

Ханани се огледа и кимна - може би одобрително.

- Имаш силна воля. Но този въпрос никога не е бил под съмнение. - Тя тръгна през градината. Видът и бе съвсем неуместен с нейните варварски одежди и хетавски маниери. Прокарваше пръсти по цветя, камъни и стени. - Какво виждаш наоколо? Всичко ли е както трябва?

Той свъси чело. Не разбираше какво има предвид.

- Всичко е каквото го помня, освен тая грозна сивота.

- Няма нищо допълнително? Сигурен ли си?

- Разбира се, че не съм. За пръв път идвам тук от десет години насам.

Как не забеляза досега! Тук бе играл на криеница с брат-четата си, строил бе пясъчни замъци със сестрите. Слушал бе майчиния глас - дълго преди възрастта и болестите да го отслабят - да тананика песни от старата родина на древен суа. Слушал бе…