Засенчено слънце [bg]

Онзи ден. Да, помнеше и него. Беше денят преди армиите на Суа и Гуджааре да се сразят при Соджаро, в северната част на Кисуа. Денят преди бащината смърт.

- Татко - прошепна Ванахомен, като го притисна с все сила. - Татко.

Отвори очи и видя нещо, което го потресе: жрицата. Тя ги наблюдаваше откъм един ъгъл на помещението, а образът и бе все така сивкав, бял и безцветен. И сега, пред очите му, отново започна да се размазва, но този път проблясваха за миг черти от истинската и същност - покрусена от мъка, обляна в сълзи фигура. Измъчено същество с изпълнени от горчиво съчувствие очи.

Точно така. И тя знаеше какво е да загубиш баща.

Ванахомен се изтръгна от бащината прегръдка и впи очи в лицето на мъжа, който бе бог в неговия свят през цялото време. И тогава ли бе скривала толкова много печал тази широка усмивка? Или бе просто шега на паметта?

- Какво има, Вана? - попита баща му с ведро лице, развеселен от неговата физиономия.

- Нищо - отвърна той. - Просто се радвам да те видя. - И Еникет се усмихна още по-широко, прегърна го дружески през раменете и го поведе към балкона.

„Това е твоят свят“ - бе казала Ханани. Щеше да вижда онова, което иска да види. В ония времена, още като глезено дете на Принц, имаше много неща около неговия баща, които не искаше да съзре. Сега…

След кратко колебание Ванахомен затвори очи и пожела спомените да се оправят.

Когато ги отвори, баща му се бе отдръпнал от него и се бе облегнал на парапета - двамата наблюдаваха залязващото слънце. Сега Ванахомен видя бръчиците от грижи около очите му, усети непривично за него напрежение по цялото му тяло. И най-накрая забеляза, че Еникет отбягва погледа му.

- Искам да знаеш, че онова, което ще сторя утре, е заради теб - каза неговият баща.

Жетвата на армиите. Баща му го бе сторил в опит да се до-могне до безсмъртие с помощта на магическо знание, толкова древно и тайно, че бе забравено в по-голямата част от света. Когато всичко това се бе случило, Ванахомен не бе имал представа за какво става дума, но по-късно Карис му бе разкрил истината. Ако Еникет бе успял в това начинание, Ванахомен щеше да сподели съдбата на останалите си братя и сестри - живот в несигурна безполезност, зависеща от чужда воля, в разкош и привилегии без цел. Като любим син може би щеше да се ожени за издънка на високопоставено родословие и по този начин да укрепи неговите връзки с трона, но никога не би могъл да се сдобие със собствена власт и слава, дори и да се заеме с някаква професия или с изкуство. Принц, който се превръща в съперник за своя баща, представляваше заплаха за Трона на Залеза.

Нямаше ли тогава владетелят да му изпрати убийци, както повеляваше традицията в подобни случаи?

Тогава баща му го погледна много особено. Как така не бе успял да забележи срама в тези очи, които толкова много наподобяваха неговите собствени?