Засенчено слънце [bg]

Ханани бе вече разбрала и болезненият възел в стомаха и се отпусна. Да би могла, щеше да прегърне Унте. Ако двамата с Мни-ини обявяха жената за луда, тя щеше да получи бърза смърт. Това означаваше да излъжат, ако не е, но никоя постъпка в услуга на покоя не можеше да бъде напълно нередна, нали така? Погледна Мни-ини, за да разбере дали той е на същото мнение. Постара се да запази лицето си безизразно като на Унте. Надали другите вождове говореха гуджаарейски - все пак бяха мъже, но беше особено важно той да не проявява видимо милост към жената.

- Да не сте ме докоснали - проговори неочаквано тя, вперила огнен поглед в Мни-ини. - Вече ми е ясно какви сте -нищо, че са ви издокарали в техните смешни дрехи. Даш та хинакри ен ем… - Премина за малко на родния си език, цялата разтреперана от ярост. - Демони! Кърлежи! Няма да ви дам с пръст да ме докоснете!

- Ние сме Лечители на Хананджа - каза Мни-ини, навеждайки глава. - Помагаме на болни…

- Хич не ме интересува какви сте! Нека да ме дадат на ония теба. - Тя кимна рязко с глава към входа на шатрата. - По-скоро ще легна под сто от тях, отколкото да остана в една шатра с вас!

Мни-ини се взря в жената, сетне размени смутен поглед с Ханани. Беше абсолютно недопустимо за един Лечител да предприеме каквито и да било действия по отношение на просител против неговата воля - единствено Бирниците разполагаха с такива права. Но ако останеха със скръстени ръце, никой не знаеше на какво бяха способни банбарците.

- Аз ще се заема - промълви най-накрая Мни-ини, като пристъпи напред и запретна ръкави.

Жената се наежи, а очите и лъснаха като на притиснато в ъгъл диво животно. Ханани изпусна едва чута въздишка на предупреждение, миг преди банбарката да се хвърли срещу жреца. Какво ли искаше да му направи - да го ухапе? Но и наставникът и не пропусна движението, дръпна се настрани и впи пръсти в рамото на нападателката.

Жената ахна и се стовари на пода с изцъклени очи. Сънна кръв. Поклатил разочаровано глава, Мни-ини коленичи, обърна я по гръб с помощта на Унте и допря с върховете на пръстите си вече склопените и клепачи.

Едва сега Ханани забеляза дълбоките кръгове под очите на жената, както и белезите на крайно изтощение, скривани до този момент от неудържима ярост. Самият преход в пустинята не ще да е бил лесен, особено през вражеска територия. Бедната шадунка изглежда не бе спала дни наред…

„Ще останат будни, докогато могат“ - каза наставникът за техните спътници, които носят сега заразата на кошмарната болест.

В настъпилата тишина се чу внезапната въздишка на Мни-ини. Той отвори очи. Унте, който държеше жената, го погледна изпод смръщените си вежди.

„Но отпуснат ли се един път… “