![Засенчено слънце [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/4/4/zasencheno-slnce-bg-download.jpg)
Засенчено слънце [bg]
- Автор: Джемисин Нора Кейта
- Серия: Сънната кръв #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542818878
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Засенчено слънце [bg]». Краткое содержание книги:
- Искам да си в безопасност - добави тихо Еникет. - Искам да водиш спокоен живот. Тегобите на управлението… - Той въздъхна. - Ако успея, ще те предпазя от тях, ще те оставя неопетнен, какъвто си сега.
„Ще ме оставиш какъвто съм сега ли, татко? Момче в тяло на мъж? Домашно кученце?“
Застанала до баща му, жрицата се извърна настрани.
- Вана? Разбираш ли ме? - Баща му го погледна, притеснен от неговото мълчание.
„Да, разбирам. Що за човек би избрал подобна участ за своя син? Разбирам съвсем точно какво възнамеряваш да сториш.“
И все пак Ванахомен въздъхна, разтри очи и протегна ръка, за да докосне рамото на своя баща. Тази ръка - неизвестно защо Ванахомен не се изненада от това обстоятелство - бе същата, която имаше сега. Тя не бе вече мека. Белязана бе от времето, обветрена и потъмняла от слънцето, цялата в белези от упражнения с ножа, овладяване на меча и ръкопашни схватки. Превърнал се бе в мъжа, който баща му не искаше никога да види.
- Обичам те, татко - промълви той и това бе истина. - Така и не можах да ти го кажа, когато трябваше. Само че покварата в този свят, който е изображение на моята душа… - Затвори очи, намразил себе си заради предателството спрямо собствения си младежки спомен за бащата… - Това си ти.
И като затвори очи, пожела всичко, всичко да изчезне. Пак се понесоха през пространството помежду, което бе загубило лъжовните си форми, за да покаже своята истинска природа на сумрачен и пуст безкрай. Такова бе и настроението на Принца.
- Съжалявам - долетя отнейде нейният глас.
- Как става така, че и ти си тук? - попита я Ванахомен. Усети се празен под кристалната черупка, която предпазваше най-съкровената му същност. Всичкият гняв се бе изпарил. Дори Хетава не можеше да мрази вече както трябва. Поне в дадения момент разбираше, че са били прави да убият баща му. - След като това място се подчинява само на моята воля.
- Явно някаква част от теб ме иска тук. Но аз мога да си вървя вече и да те оставя да спиш. Урокът приключи.
- Недей. - Пожела кристалната стена на душевното му име да изтънее, да стане пропусклива и гостоприемна. - Остани. Можем да си бъдем утеха един за друг.
Внезапно усети стените около нейната същност - твърди, но крехки като кост.
- На мене не ми трябва утеха.
Досега не я бе чувал да лъже.
Но преди да я уличи, тя си тръгна.
- Почини си добре, Принце. Покой. - Бърза и лека, Ханани изчезна.
- Нека Нейният покой да е и с теб - отвърна той.
Но знаеше, че и това щеше задълго да остане празно пожелание.
33.
G0D
Покана
Ханани седеше в мрака на своята шатра и очакваше лудостта.
Усещаше я да се прокрадва в съзнанието и с всяка изминала секунда. Почувствала я бе в Ина-Карек с Ванахомен, а даже и в пространството помежду. Не знаеше как да и се изплъзне. Нито пък бе напълно убедена, че иска.
Даю. Търговецът. Дане. Мни-ини. „Всеки, който означава нещо за мене, умира.“
Но не бяха само тези, нали? Азима, Бирник Сонта-и, даже безименната шадунка. Може би не тя бе пряката причина, но всяка от трагедиите се предшестваше от контакт с нея. Тя не бе нищо по-различно от жив, дишащ вестител на смъртта.
„Страх ме беше от банбарци, а всъщност те трябва да се боят от мене. Трябва да си тръгна от будния свят, преди да съм унищожила цялото племе.“
Така идваше лудостта.
Даваше си сметка, че подобни мисли са неразумни. Хетава учеше, че няма такова нещо като предвестници, освен изпращаните направо от Нея под формата на ясновидство. Мни-ини би побеснял, ако разбереше, че допуска в главата си подобна ерес.
Но колкото и да ги пъдеше, мислите все така не и даваха мира. И ставаха все по-настоятелни.
Едничкият изход бе да не усеща каквото и да било, нито пък да мисли за неща, които причиняват болка. А това никак не бе лесно при толкова много народ, който искаше да и говори, да я докосне, да я утеши. Те не разбираха. След загубата на Мни-ини нищо не и носеше утеха.
Свита на кълбо между възглавниците, Ханани заспа.
Когато тази сутрин Ханани излезе от шатрата, племето се оказа в добро разположение на духа. Станала бе по-късно от обикновено - за пръв път откакто се помнеше, тялото и не се събуди заедно със зората. Не бе сънувала. Като се огледа навън, забеляза, че станалите банбарци отново се скупчват при наблюдателния пост. От възбудените им възгласи и жестове заключи, че трябва да е пристигнал нов отряд.
Спусна се в ниското, за да се окъпе, като този път завари още няколко жени във вира. Те я поздравиха с жестове и сториха място за нея, по-любезни от когато и да било. Макар да нямаше представа какво си говорят, докато бъбреха наоколо, самият тон на тия женски гласове я дразнеше - толкова бяха щастливи. Когато и дойде до гуша да чува тези спорадични изблици на весел смях, Ханани се изправи, кимна учтиво за сбогом и си тръгна от вира. Жените се умълчаха, но тя усещаше погледите им с гърба си, докато се обличаше. Ей сега щяха да започнат да я одумват - още щом си тръгнеше. Затова не ги накара да чакат дълго.