Другият [bg]

Халките отново изтракаха. Изтракаха, защото на онова, което той си внушаваше, че е четката с дългата дръжка, поникнаха пръсти и посегнаха към завесата. Душ-главата се обърна и като че ли се втренчи в него през полупрозрачната завеса. Хоскинс изпусна вестника и страниците се разпиляха на плочките. Главата му все така пулсираше от болка. Онова място на врата му все така смъдеше като от изгаряне. Червата му се изпразниха и малкото помещение се изпълни с миризмата на онова, което — вече беше сигурен — е било последната вечеря в живота му. След секунда-две ръката щеше да дръпне завесата и той щеше да види нещо толкова страховито, че в сравнение с него най-ужасните му кошмари щяха да са като романтични мечти.

— Не — прошепна. — Неее. — Опита се да стане, обаче краката не го държаха и тлъстият му задник тупна обратно на седалката на тоалетната чиния. — Моля те, недей!

Ръката докосна завесата, но пръстите само я обвиха. На опакото на дланта беше татуирано НЕМОЖЕ.

— Джак?

Хоскинс не можеше да отговори. Седеше гол, воднистите му изпражнения продължаваха да се стичат в тоалетната чиния, сърцето му работеше като форсиран двигател. Чувстваше, че скоро ще изскочи от гърдите му и че последното, което той ще види, е как от сърцето, паднало на плочките, блика кръв и облива глезените му и вестникарските страници с комиксите, преди конвулсивното му потръпване да престане завинаги.

— Онова на врата ти не е слънчево изгаряне, Джак.

Искаше да припадне, да се свлече на пода. Голямо чудо, ако получи сътресение на мозъка или дори си разбие главата на плочките. Поне ще се отърве от този кошмар. Само че съзнанието му упорито отказваше да се изключи. Призрачното същество оставаше във ваната. Както и ръката, стиснала завесата, с НЕМОЖЕ, написано на опакото на дланта с избледнели сини букви.