Ладията на Харон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Серия: Филип Мърсър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард»
- ISBN: 954-585-626-2
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Ладията на Харон». Краткое содержание книги:
Помага им Аги Джонсън, красивата дъщеря на петролен магнат, която издава тайните на компанията на екотерористите. Но Кериков не е включил в сметката геолога Филип Мърсър.
Мърсър познава всички подходящи хора на всички подходящи места… а може би по-скоро всички неподходящи хора на всички неподходящи места? Той няма намерение да позволи на Кериков да съсипе политиката, икономиката и околната среда на Съединените щати.
Може ли един човек да спре цяла армия?
Ако човекът е Филип Мърсър… отговорът е «Да»!
Шефът на охраната мигновено осъзна вероятността, че трите критични ситуации са свързани, и изскочи от стаята, за да се обади от кабинета си.
— Анди, свържи се с вашия пилот и го накарай спешно да ни закара на магистралата «Далтън». Отивам на рецепцията да се обадя в «Елмендорф». Ще имаме нужда от тях. — Мърсър тръгна към вратата.
— Какво става? — Линдстрьом вече беше видимо разтревожен.
— Трета световна война.
Пристанище за танкери «Алиеска»
Изминаха двайсет тягостни минути. Тиктакането на стенния часовник звучеше като сърдечния ритъм на умиращ човек. Обаждането на Мърсър до «Елмендорф» бе осигурило два хеликоптера с по осем напълно екипирани командоси от ВВС. Верен на думата си, Дик Хена бе алармирал властите във Вашингтон. Анди Линдстрьом се бе свързал с единия пилот на хеликоптер в «Алиеска», каубой, който според него щеше с готовност да се съгласи да лети до помпените станции на север. Щяха да се срещнат с него след трийсет минути на гражданското летище във Валдиз. Мърсър и Линдстрьом чакаха Майк Колинс да приключи телефонния разговор, а после щяха да изслушат мнението на Тед Моси за напредъка му по активирането на компютърната оперативна система на петролопровода.
Когато до срещата с пилота оставаха десетина минути, Колинс най-после излезе от кабинета си. Обветреното му лице имаше мрачно изражение. Очите му бяха изцъклени и унили. Топчето тютюн зад лявата му буза беше с размера на топка за софтбол.
— Не можах да се свържа с помпени станции пет и шест. Пробвах по телефона, по предавателя и по късовълновото радио. Дори по факса. Никой не отговаря.
— Какво искаш да кажеш? Нали не си изпратил всички във Феърбанкс? — паникьосан попита Линдстрьом.
— Разбира се, че не съм. За толкова глупав ли ме мислиш?
— Престанете. — Мърсър разпозна началото на спор, в който те щяха да се обвиняват взаимно, и бързо го прекъсна. Нямаше нито търпение, нито време за подобна бюрократична идиотщина. — В критично положение сме и нямаме време да седим тук и да се обвиняваме.
За пореден път той осъзна, че взима решения вместо Линдстрьом и Колинс, и отново двамата му се подчиниха, без да задават въпроси.
— Анди, искам да останеш тук и да координираш комуникациите. Освен това работи и с компютърния специалист. Задължително е да си възвърнеш контрола върху системата. Майк, ти и аз отиваме в помпена станция пет. Разузнавателните данни на мястото са изключително важни. Хеликоптерът ви има ли необходимата техника да се свържа с «Елмендорф»?
— Не знам — призна Колинс и премести топчето тютюн на другата си буза. Между стиснатите му устни потече тънка струйка жълт сок. — Трябва да говориш за това с Ед, пилота на хеликоптера.
— Добре, тогава да говорим с Ед. — Дори да изпитваше колебание, Мърсър не го показа. Действаше на интуитивното ниво, в което се бе научил да не се съмнява.
Когато пристигнаха на летището, небето бе потъмняло. Дъждът най-после бе спрял. Дърветата бяха натежали от водата. И най-лекият полъх на вятъра донасяше нов валеж на земята, но тази вечер нямаше нежен бриз. На откритото поле бушуваше яростен вятър и силната въздушна струя блъскаше Мърсър, принуждавайки го да се олюлява.
Самотният частен хеликоптер «Бел Джет Рейнджър» сред самолетите «Чесна 182» приличаше на огромно насекомо, окъпано в изкуствена светлина, докато стоеше на четирийсет метра от пристанището. На скосеното под остър ъгъл плексигласово предно стъкло небрежно се бе облегнал тъмен силует. Ръцете му бяха кръстосани на широките гърди.
Пътниците бяха осветени и пилотът ги видя, преди те да добият ясна представа за него. Той се взря в светлината, проникваща от пристанището, и грубо се изсмя, когато позна единия.
— Дори не си помисляй да се приближиш, Мърсър — предупреди чернокожият пилот с плътния си баритон. — Съдията от Военната прокуратура каза, че имам законното право да те сритам по задника, ако се приближиш на по-малко от петдесет крачки от мен.
— Еди? — извика Мърсър. — Еди Райе?
— Самият той, бяло момче. И не се шегувам като ти казвам да стоиш далеч от мен, човече. Ти носиш лош късмет и не те искам отново край мен. Пилотското ми досие беше безупречно, преди да се появиш в живота ми, и смятам да си остане само с онази единствена катастрофа, докато ми подарят златния часовник за пенсиониране.
— Ще ти дадат златен часовник, Еди. Заслужи си го с бирата, която пресуши тогава. Още ли пиеш, докато пилотираш? — извика Мърсър, който вървеше малко по-напред от Колинс.