Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
Тя потръпна и бързо отмина. Вратата отвъд я привлече към себе си. И ето, бе почти там.
Сложи ръката си върху бравата и я натисна. С тих, скърцащ звук вратата се отвори навътре и се разля дружелюбна топлина, обгърна я с приятното чувство при влизане в уютен дом през зимата.
Алойзиъс Пендъргаст стоеше пред нея, облечен в черно както обикновено, със скръстени пред гърдите ръце, и се усмихваше.
— Добре дошла — каза той.
Стаята беше голяма и красива, с дървена ламперия. В мраморната камина гореше огън и един стар часовник на полицата над камината отмерваше часовете, отстрани се виждаха античен газов генератор и няколко ниски кристални чаши. Една еленска глава, закачена на стената, гледаше със стъклените си очи над бюро, отрупано с подвързани в кожа книги и вестници. Дъбовият под бе покрит с разкошен персийски килим. Имаше няколко удобни люлеещи се стола, върху седалките на някои от които лежаха отворени книги. Бе изключително уютно, добре поддържано, луксозно място.
— Влез и се сгрей на огъня — покани я той и направи жест с ръка.
Тя се приближи до камината, като държеше очите си върху Пендъргаст. Имаше нещо различно в него. Нещо странно. Въпреки абсолютната реалност на тази стая и тази къща, контурите на тялото му бяха замъглени, неясни, леко прозрачни, сякаш той не беше напълно там.
Вратата зад нея се затвори с глух звук.
Той протегна ръка към нея и тя му подаде своята. Той я стисна; беше неочаквано силно и тя се опита да я измъкне, но той я дръпна към себе си. Главата му сякаш започна да трепери, да набъбва и да изчезва постепенно; кожата му се напука и отвътре се появи блясък; след което лицето му се обели и се разпадна на горящи нишки, разкривайки образ, който Констанс разпозна. Това бе неподдаващото се на описание лице на демона Калазига.
Тя го гледаше, и странно — не изпитваше никакъв страх, усещаше неговата топлина, притегляна със смесица от страх и необяснимо привличане. Сякаш я изпълваше с огън: неизказаният, всепоглъщащ, победоносен огън, който бе усетила в умопомрачителното си преследване на Диоген Пендъргаст. В него имаше непорочност, която й внушаваше благоговение.
„Аз съм воля“ — каза той с глас, който не бе звук, а мисъл. — „Аз съм чиста мисъл, без следа от каквото и да е човешко чувство. Аз съм свобода. Ела при мен.“
Очарована и отвратена едновременно, тя отново се опита да издърпа ръката си, но той я държеше здраво. Лицето, ужасно и красиво, се наведе по-близо към нея. Това не е истинско, каза си тя, беше само продукт на разума й, изображението на една от танките, които бе съзерцавала от часове, пресъздадено сега от напрегнатата медитация.
Демонът Калазига я дръпна към огъня.
„Ела. В огъня. Изгори мъртвата люспа на моралните ограничения. Ще излезеш както пеперудата от своята какавида, свободна и красива.“
Тя пристъпи към камината, разколебана, след това направи още една крачка напред, почти плувайки над килима към топлината.
— Да — произнесе друг глас. Гласът на Пендъргаст. — Това е добре. Така трябва. Влез в огъня.
Когато тя се приближи към пламъците, тежката вина и покрусата от убийството, които лежаха върху раменете й, се стопиха, заменени от чувство на веселие, бурно веселие и тъмна радост, които бе усетила, когато видя брата на Пендъргаст да се прекатурва от ръба на Ла Скиара в нагорещените до червено дълбини под нея. Този моментен екстаз й се предлагаше сега, завинаги.
Единственото, което трябваше да направи, беше да стъпи в пламъците.
Още една крачка. Огънят разпръскваше топлината си и облизваше крайниците й. Тя си го спомни на самия ръб, двамата вплетени един в друг в ужасяваща карикатура на сексуално единение, борещи се да се задържат; нейната неочаквана маневра; изражението върху лицето му, когато осъзна, че и двамата щяха да паднат. Изражението върху неговото лице: най-ужасеното, най-умоляващото и заедно с това най-приятното нещо, което някога бе виждала — да се наслади в лицето на човек, който осъзнава без сянка на съмнение, че ще трябва да умре. Цялата тази надежда се стопи. Но тази горчива радост сега можеше да бъде завинаги нейна; можеше да я преживява отново и отново, стига да пожелаеше. И дори не би имала нужда от високомерно отмъщение като извинение: можеше просто да убива, всекиго и навсякъде, отново и отново да отмъщава в сляпа ярост, възторгът, необузданият триумф…
Цялата надежда се стопи…
Тя се сгърчи с вик в хватката на демона и с внезапна, невероятна сила на волята успя да се освободи. Дръпна се рязко от огъня, обърна се и изтича през вратата; и изведнъж започна да пропада, да пропада през къщата, през мазето, под него, да пропада…