Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
Пенър се взираше в данните объркано.
— Сър, вие казахте по-малко от един час. Един час, преди… какво точно?
— Преди „Британия“ да се блъсне в Кериън Рокс.
Пенър преглътна.
— И ако този план не проработи… какъв е план „Б“?
— Не е твоя грижа, Пенър. Продължавай да работиш.
Пенър прочисти гърлото си.
— Програмата използва криптиране, основано на елиптични криви. Най-модерното. С 1024 битов фронт енд и 512 битов симетричен бек енд.
— Е, и? — не се сдържа шефът му. — Колко време ще ти отнеме?
В тишината, последвала въпроса, Пенър внезапно започна да усеща дълбокото боботене на корабните двигатели, глухото удряне на носа, предизвикано от прекомерно високата скорост на насрещните вълни, глухия напор на вятъра и водата, които се чуваха дори през бученето на охлаждащите вентилатори в лишеното от прозорци помещение.
— Пенър? По дяволите, кажи колко време ще ти трябва?
— Толкова години, колкото са песъчинките по плажовете на целия свят — промърмори той, почти задушавайки се от обхваналото го чувство на ужас.
63.
Нещото, което нямаше име, мина през сянката и оживялото от звуци празно пространство. То обитаваше неопределен мета свят, свят, лежащ в сивотата между живия свят на „Британия“ и нивото на чистата мисъл. Призракът не беше жив. Нямаше сетива. Не чуваше нищо, не можеше да долови никаква миризма, не усещаше нищо, не мислеше нищо.
Познаваше само едно: желанието.
Той прекоси приличните на лабиринт пасажи на „Британия“ сякаш по усет. Светът на кораба за него бе сянка, нереален пейзаж, неясна тъкан от полумрак и тишина, която трябваше да бъде премината, за да бъдат неговите нужди задоволени. От време на време срещаше случайно мътния блясък на живи същества; техните блуждаещи движения бяха игнорирани. Те бяха толкова нереални за нещото, колкото то за тях.
То смътно усещаше приближаването на плячката. Притеглянето, с което аурата на живото същество го привличаше като магнит. Следвайки тази лека примамка, то мина през палубите на кораба, прекоси коридора и херметичната преграда, търсейки, винаги търсейки онова, което бе призовано да погълне, да унищожи. Неговото време не се измерваше с човешки мерки; времето беше гъвкава мрежа, която можеше да се разтегне, да се скъса, да се свие, да влезе в нея и да излезе. То притежаваше търпението на вечността.
Нещото не знаеше нищо за съществото, което го бе призовало. Това същество вече не беше важно. Сега дори призовалият го нямаше силата да го спре; съществуването му беше независимо. Нито пък имаше представа за вида на обекта на желанието си. Познаваше единствено притегателната сила на копнежа: да открие нещото, да откъсне душата на съществото от тъканта на света и да я изгори с желанието си, да я погълне и да се засити — след което да хвърли пепелта във физическия мрак.
То се плъзна през един мрачен коридор, сив тунел от полусветлина, с бързо движещите се живи същества; през рояци, натежали от страх и ужас. Аурата на плячката му тук бе по-силна: наистина силна. Почувства как копнежът му се увеличава, как се разпростира, търсейки горещината на контакта.
Тулпата вече бе близо, много близо до своята жертва.
64.
Гевин Брус и малката му група — Нилс Уелч, Куентин Шарп и Емили Далбърг — следваха Лиу и Краули през страничния люк към Полупалуба 7. Отпред стоеше надпис „Спасителни лодки“; подобен люк можеше да се открие и на десния борд. Пред люка се бе струпала тълпа и при вида им хората се обърнаха към тях.
— Ето тук са!
— Вземете ни на спасителните лодки!
— Вижте, двама от корабните служители! Опитват се да спасят собствените си задници!
Наобиколиха ги. С писък, една пълна жена с раздърпан анцуг хвана Лиу.
— Истина ли е? — изкрещя тя. — Че сме се насочили право към скалите?
Тълпата се люшна напред, запотена, излъчваща миризма на паника.
— Истина ли е?
— Трябва да ни кажете!
— Не, не, не! — отвърна Лиу, като вдигна ръце нагоре, с гримаса на усмивка върху устните. — Този слух е абсолютно лъжлив. В момента се движим към…
— Лъжат! — извика един мъж.
— Какво правите тогава при спасителните лодки?
— И защо, по дяволите, се движим толкова бързо? Корабът се носи като полудял!
Краули извика, за да ги накара да го чуят:
— Слушайте! Капитанът просто ни води към Сейнт Джонс с възможно най-голямата скорост.
— Не това казват колегите ви от екипажа! — изрева жената в анцуга, хвана реверите на Лиу и ги задърпа бясно. — Не ни лъжете!
Коридорът сега беше пълен с възбудени пътници. Брус беше смаян от това колко разюздани и неконтролируеми бяха станали те.