Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
Очите й останаха концентрирани върху възела.
Тя освободи бавно всяко външно усещане, едно след друго. Дрънкулките, суетата на външния свят изчезнаха в тъмнината, както спускането на капаците на прозорците потапя къщата в мрак. Първо стаята около нея; после големият кораб, и най-накрая — обширният океан, по който се носеха. Потънаха звуците от стаята, миризмите, бавното полюляване на кораба, собствените й телесни възприятия. Изчезнаха самата земя, слънцето, звездите, вселената… изчезна всичко, пропадна в несъществуващото. Останаха тя единствена и възелът, и съществото от другата страна на възела.
Времето престана да съществува. Тя достигна състояние на тан шин га, Прагът на Абсолютната Празнота.
В странно медитативно състояние на пълно съзнаване, и заедно с това на отсъствие на усилие или желание, тя се фокусира върху възела. За известно време той остана непроменен. След това бавно, постепенно, като развиване на змия, започна да се развързва. Странният комплекс от примки и извивки, прехвърляния и провирания на шнура започнаха да се разхлабват; краищата му се прибраха във възела, проследявайки по обратен път първоначалното връзване преди три века. Това беше сложен математически процес, който символизираше неразгадаемостта на егото, и който трябваше да се състои преди едно същество да може да достигне стонг па найд — Състоянието на чиста празнота — и да се слее с универсалния разум.
Тя беше тук; Пендъргаст беше тук. И между тях — възелът, в акта на саморазвързване. Това бе всичко.
След неопределено дълго време — може би е било секунда, а може би хиляда години — сивият копринен шнур се отпусна в гладка купчинка, развързан, навит хлабаво. В центъра му се бе разкрило набръчкано парче коприна, върху което бе написана тайната молитва на древния монах, вложена във възела.
Тя я прочете внимателно. После бавно и монотонно започна да напява молитвата, отново и отново…
Докато повтаряше думите, тя простря съзнанието си до свободния край на въженцето, който бе най-близко до нея. В същото време усети блясъка на съществото отсреща, протегнато по същия начин към незавързания шнур.
Тя рецитираше напевно, ниските, успокояващи тонове, разкриващи нейното его, нежно късаха всички връзки с физическия свят. Усети тока, когато нейният ум докосна шнура и продължи, привлечена към съществото от другата страна, както и той бе привлечен към нея. Мина по сложните нишки, едва дишайки, сърцето й биеше с погребална бавност, докато се приближаваше все повече и повече… После мисълта й срещна и се сля с блясъка на другия, и последният етап бе достигнат.
Внезапно тя се оказа на място едновременно странно и познато. Стоеше на улица, застлана с чакъл, между елегантни лампи на газ, взирайки се в едно тъмно и със спуснати капаци на прозорците, имение. Беше конструкция на неимоверна концентрация, на самата чиста мисъл, по-реално и триизмерно от всеки сън, сънуван някога. Можеше да усети студената влага на нощната мъгла по кожата си; да чуе проскърцването и шумоленето на насекомите; да помирише дима на въглища и сажди. Гледаше към имението през оградата от ковано желязо, очите й се вдигнаха към покрива на мансардата, прозорците на еркера и малката платформа с железен парапет.
След миг на колебание тя пристъпи през вратата в тъмна, влажна градина с тежък мирис на увехнали цветя и пръст. Продължи да върви към портика. Зад него двойните врати бяха открехнати и тя прекрачи прага и влезе в голямото фоайе. От тавана висеше кристален полилей, тъмен и заплашителен, прозвънвайки леко, сякаш разтревожен от вятър, въпреки застоялия въздух в къщата. Една масивна врата водеше към висока библиотека — люлеещите се столове и кушетките бяха празни, камината — тъмна и студена. Втори коридор стигаше до нещо като трапезария или може би изложбена зала.
Тя прекоси фоайето, стъпките й отекнаха по мраморния под, и се изкачи по широкото стълбище към втория етаж. Гоблени и неясни маслени картини обрамчваха стените, простиращи се до тъмното сърце на къщата, прекъсвани от потъмнели от времето дъбови врати.
Гледаше лявата стена, докато се движеше. Отпред, някъде по средата на дългия коридор, се виждаше отворена врата — по-скоро разбита, с разкъртена рамка, върху пода се търкаляха трески и усукани проводници. Зеещият тъмен отвор излъчваше студена смрад на изба, на пръст и на умрели мазни стоножки.