Камерата [The Chamber-bg]

— Тук съм играла като малка, Адам — каза Лий. Докато вървяха напосоки, ръцете й бяха пъхнати дълбоко в джобовете, а очите й се пълнеха с влага от едновременно тъжните и приятни спомени. Гледаше всяка къща, сякаш бе живяла там като дете, помнеше малките си приятелки, веселия кикот, глупавите игри и сериозните кавги на десетгодишните.

— Бяха ли щастливи ония години? — попита Адам.

— Не знам. Никога не сме живели в града и затова ни знаеха като селските деца. Винаги съм мечтала да живея в една от тези къщи, с приятели наоколо и магазини през няколко къщи. Градските деца се смятаха за нещо повече от нас, но това не беше проблем. Най-добрите ми приятелки живееха тук, така че доста време съм прекарала в игри и катерене по дърветата из тези улици. Мисля, че беше хубаво време. Но спомените от нашата къща не са приятни.

— Заради Сам ли?

Възрастна жена с рокля на цветя и голяма сламена шапка метеше стълбите пред къщата си. Тя ги попоглеждаше, после се изправи и впери очи в тях. Лий забави ход и спря близо до алеята пред къщата. Гледаше старата жена, а тя пък нея.

— Добро утро, мисис Лангстън — провлече глас любезно Лий.

Мисис Лангстън стисна дръжката на метлата, изправи гръб и продължи да гледа мълчаливо. — Аз съм Лий Кейхол. Помните ли ме? — продължи леля му.

При произнасянето на името Кейхол Адам се озърна да не би някой друг да го е чул. Щеше да се смути, ако това име стигне до други уши. Дори мисис Лангстън да помнеше Лий, тя не го показа. Кимна учтиво, съвсем бегло, доста странно, сякаш казваше: „Добро утро, а сега си продължавайте по пътя.“

— Радвам се, че ви виждам отново — каза Лий и се отдалечи.

Мисис Лангстън изприпка нагоре по стълбите и изчезна вътре.

— Ходех със сина й в гимназията — каза Лий и недоумяващо поклати глава.

— Беше очарована, че те вижда.

— Винаги си е била малко смахната — каза Лий неубедително. — Или може би се страхува да говори с някой от семейство Кейхол. От това какво ще кажат съседите.

— Мисля, че е по-добре да се движим инкогнито през останалата част от деня. Какво ще кажеш?

— Съгласна съм.

Минаха, този път мълчаливо, и покрай други хора, които чоплеха лехите с цветя и чакаха пощаджията. Лий прикри очи зад черни очила. Вървяха към централния площад и разговаряха за старите приятелки на Лий и за това къде ли са сега. Тя поддържаше връзка с две от тях, едната в Клантън, а другата в Тексас. Избягваха да говорят за историята на семейството, докато стигнаха до една улица с по-малки, нагъсто струпани дървени къщи. Спряха на ъгъла и Лий кимна към долния край на улицата.

— Виждаш ли третата къща отдясно, онази малката кафява къща ей там?

— Да.

— В нея си живял. Можем да идем дотам, но гледам, че има хора.

Две малки деца си играеха с играчки пистолети в предния двор, а на тясната предна веранда някой се люлееше на люлката. Къщата бе квадратна, малка, спретната и много удобна за младо семейство с малки деца.

Адам наближаваше три години, които Еди и Евелин заминаха. Сега стоеше на ъгъла и се мъчеше отчаяно да си спомни нещо. Не можа.