Камерата [The Chamber-bg]

— Веднъж ме помоли да ти разкажа някаква семейна история — каза тя глухо и изтри лицето си с длани. — Ето, ще ти разкажа как татко уби един чернокож. — Кимна към къщата. Ръцете й трепереха и тя ги пъхна в джобовете си.

Гледаха къщата и мълчаха. Единствената врата отзад водеше към малка правоъгълна веранда с перила. Наоколо бе тихо, само лекият бриз шумолеше в листата над а тях. Нямаше никакви други звуци.

Тя си пое дълбоко дъх и каза:

— Казваше се Джо Линкълн и живееше със семейството си ей там, долу, в края на пътя. — Посочи към черния път, виещ се покрай полето и изчезващ в гората.

— Имаше около десетина деца.

— Куинс Линкълн ли? — попита Адам.

— Да. Откъде знаеш за него?

— Сам го спомена онзи ден, когато говорехме за Еди. Каза, че Куинс и Еди са били добри приятели като деца.

— Не е споменал за бащата на Куинс, нали?

— Не.

— Знаех си. Джо беше наш работник, а семейството му живееше в една барака, също наша собственост. Той беше добър човек с голямо семейство и подобно на повечето чернокожи по онова време едва свързваше двата края. Познавах две от дъщерите му, но не бяхме приятелки както Куинс и Еди. Един ден момчетата си играеха на двора, беше лято и бяхме във ваканция. За почнаха да се карат за някаква малка играчка, май че беше някакъв оловен войник, и Еди обвини Куинс, че го е откраднал. Момчешка работа, нали разбираш? Мисля, че бяха осем-деветгодишни. Татко случайно мина покрай тях, а Еди изтича и му каза, че Куинс му е откраднал играчката. Куинс категорично отрече. И двете момчета бяха ядосани и готови да се разплачат. Сам, както можеше да се очаква, побесня, започна да ругае Куинс, да го нарича с всякакви обидни имена — „крадлив малък черньо“, „жалко черно копеле“, какво ли не. Сам поиска играчката и Куинс се разплака. Продължаваше да повтаря, че не я е взел, а Еди твърдеше обратното. Сам сграбчи момчето, разтърси го силно и започна да го налага отзад. Крещеше, викаше и ругаеше, а Куинс плачеше и го молеше да спре. Така те обиколиха няколко пъти двора. Сам все го разтърсваше и удряше. Най-накрая Куинс се отскубна и избяга. Еди се втурна в нашата къща, а татко го последва вътре. Миг по-късно Сам излезе ей от онази врата там, с бастун в ръка, който внимателно положи на верандата. Седна на стъпалата и зачака търпеливо. Пушеше цигара и наблюдаваше черния път. Къщата на семейство Линкълн не беше далеч, и, разбира се, след няколко минути иззад дърветата изскочи тичащият Джо с Куинс след него. Когато се приближи до къщата, той видя, че татко го чака, и забави ход. Татко изкрещя през рамо: „Еди, ела тук да гледаш как ще наложа тоя негър!“