Камерата [The Chamber-bg]

— Какво стана с личните вещи?

— В деня преди запечатването от банката ми позволиха да вляза и да прибера всичко в кашони. Запазих някои неща — фотоалбуми, годишници, една Библия, някои от нещата на мама. В Мемфис са.

— Бих искал да ги видя.

— От мебелите нямаше нищо свястно. Майка ми беше мъртва, брат ми току-що се бе самоубил, а баща ми бе изпратен в Отделението за осъдени на смърт. Нямах никакво настроение да пазя много неща за спомен. Беше ужасно — обикалях из мръсната малка къща и да се опитвах да събера предмети, които някой ден можеха да ме накарат да се усмихна. Ей богу, искаше ми се да изгоря всичко. И почти го направих.

— Шегуваш се.

— Напротив. След като прекарах няколко часа тук, реших просто да подпаля проклетата къща и всичко в нея. Това не е рядко явление тук, нали? Намерих един стар фенер с малко останал керосин, поставих го върху кухненската маса и разговарях с него, докато тъпчех нещата в кашоните. Щеше да стане много лесно.

— Защо не го направи?

— Не знам. Искаше ми се да събера смелост да го сторя, но помня, че се уплаших заради запечатването от банката, а и подпалването е престъпление, нали? Спомням си, че се смях при мисълта да попадна в затвора, където ще бъда заедно със Сам. Затова не драснах клечката. Изплаших се, че ще си имам неприятности и ще ме приберат.

В колата стана горещо и Адам отвори вратата.

— Искам да поразгледам наоколо — каза той и слезе. Избираха внимателно къде да стъпят по чакълестата алея, осеяна с дълбоки, пълни с вода дупки. Те спряха на предната веранда и хвърлиха поглед към прогнилите дъски.

— Няма да влизам там — каза твърдо тя и пусна ръката му. Адам погледна разпадащата се веранда и реши да не се качва на нея. Заобиколи покрай предната част на къщата с изпочупени прозорци и пълзящи вътре лози. Продължи по пътеката, която заобикаляше къщата, а Лий го следваше отзад.

Задният двор бе в сянката на огромни дъбове и клен, а там, където не достигаше слънчев лъч, земята бе гола. Следваха около двеста метра лек наклон до една горичка. В далечината се виждаха огромни дървета.

Тя го хвана отново за ръка. Стигнаха до барака, която бе в много по-добро състояние, отколкото самата къща. До нея се издигаше високо дърво.

— Това беше моето дърво — каза тя, като погледна към клоните. — Моят орех. — Гласът й леко потрепера.

— Колко е голям!

— Чудесен е за катерене. Прекарвах часове на него, люлеех крака, подпряла брадичка в някой клон. През пролетта и лятото се катерех почти до половината и никой не можеше да ме види. Там горе бе моят малък свят.

Тя изведнъж затвори очи и закри уста с ръка. Раменете й се тресяха. Адам я прегърна и се помъчи да измисли какво да каже.

— Ето тук се случи — каза тя след малко. Прехапа устни и преглътна сълзите си. Адам мълчеше.