Дума Ки

Очите ми се отвориха широко. Лежах на площадката, но краката ми бяха на стълбите. Замислих се за двете удавени момиченца — не, те буквално изплуваха в паметта ми с всички кошмарни подробности — и скочих на крака, без изобщо да се замисля за болното си бедро. Интересуваха ме само трите ключа за осветлението в „Розовото мъниче“, но дори когато пръстите ми ги напипаха, си помислих: „Лампите няма да светнат. Токът е бил прекъснат от бурята.“

Те обаче светнаха, прогонвайки мрака от ателието и стълбището. Призля ми, когато зърнах петната от пясък и вода в подножието на стълбите, но после видях отворената от вятъра входна врата и се успокоих.

Естествено, че вятърът я бе отворил.

Телефонът в хола престана да звъни, включи се автоматичният секретар. Чух как записаният ми глас приканва обаждащия се да остави съобщение след сигнала, след което до слуха ми достигна познатият тембър на Уайърман.

— Едгар, къде си? — Все още бях твърде объркан, за да определя какво изразява тонът му — радост, страх или ужас. — Обади ми се, веднага ми се обади! — Последва тихо изщракване — това беше краят на съобщението.

Предпазливо слязох по стълбите, спирайки се на всяка стъпало (все едно бях осемдесетгодишен старец) и първата ми работа беше да включа осветлението — в хола, кухнята, двете спални и във флоридската стая. Светнах даже в банята. За тази цел трябваше да се протегна в тъмното, очаквайки всеки миг допира на нещо студено, мокро и обвито във водорасли. Нищо подобно не ме докосна. Когато навсякъде беше светло, най-накрая се успокоих и внезапно установих, че отново съм гладен. Умирах от глад. Случваше ми се за пръв път, откакто работех над портрета на Уайърман… но естествено последната сесия изобщо не можеше да се сравнява с предишните.

Наведох се, за да огледам мръсотията, довяна от вятъра през отворената врата. Само вода и пясък, като водата вече се бе разделила на капчици върху восъчното покритие, с което чистачката ми мажеше паркета, за да блести. Килимчето върху долните стъпала също бе влажно, но пък по него нямаше пясък.

Не смеех да си призная, че търся следи от стъпки.

Отидох в кухнята, направих си сандвич с пилешко и му се нахвърлих, без да седна до масата. Извадих от хладилника една бира, я щом приключих със сандвича, изядох остатъците от вчерашната салата. После се върнах в дневната, за да телефонирам на Уайърман. Той вдигна още след първото прозвъняване. Възнамерявах да му кажа, че съм излязъл, за да огледам щетите от бурята, ала се оказа, бе местонахождението ми изобщо не го интересува. Той плачеше и се смееше.

— Виждам! Както преди! Лявото ми око е бистро като сълза! Не мога да повярвам, но…

— Забави темпото, Уайърман, едва те разбирам.