Петдесет нюанса по-тъмно
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса по-тъмно». Краткое содержание книги:
Но копнежът продължава да владее всяка нейна мисъл и когато той й предлага нов договор, тя не може да му устои. Страстната им връзка отново се разпалва. Скоро Ана научава за изтерзаното минало на своя наранен, напрегнат и властен господин Петдесет нюанса повече, отколкото е смятала за възможно.
Докато Крисчън се бори с вътрешните си демони, Ана трябва да се изправи пред гнева и завистта на жените, с които той е бил преди, и да вземе най-важното решение в живота си.
Решение, което може да вземе единствено сама...
„О!“ В сърцето ми за миг проблесна надежда. Може би щяхме да се оправим. Исках да се оправим. Нали?
- Какво означава всичко това? - попитах тихо.
- Означава, че не ми е нужно. Вече не ми е.
„Какво?!“
- Откъде знаеш? Как можеш да си сигурен?
- Просто го знам. Самата мисъл да ти причиня болка... каквато и да е истинска болка... ми е противна.
- Не разбирам. А линията, пляскането и всички онези перверзни дивотии?
Той прокара пръсти през косата си и почти се усмихна, но вместо това въздъхна тъжно.
- Говоря за сериозните неща, Анастейжа. Трябва да видиш на какво съм способен с пръчка или камшик.
Зяпнах го изумена.
- Предпочитам да не виждам.
- Знам. Ако искаше да го правиш, добре... но ти не искаш и аз го приемам. Не мога да правя всичко това с теб, ако не искаш. Вече съм ти го казвал: ти притежаваш власт над мен. А сега, откакто се върна, изобщо не изпитвам такова желание.
Продължавах да го гледам в опит да проумея всичко това.
- Когато се запознахме обаче ти искаше това, нали?
- Да, несъмнено.
- Как е възможно желанието ти да изчезне просто ей така, Крисчън? Все едно че съм някакво лекарство и съм те... по липса на по-точна дума... изцелила? Не разбирам.
Той отново въздъхна.
- Не бих използвал точно тази дума... Не ми ли вярваш?
- Просто ми се струва... невероятно. Което е различно.
- Ако не ме беше напуснала, сигурно нямаше да се чувствам така. Това беше най-хубавото нещо, което направи... за нас. Накара ме да разбера колко силно те желая, просто теб - говорех сериозно, когато ти казах, че ще те искам по всеки възможен начин.
Можех ли да му повярвам? Главата ме заболяваше дори само от опита да осмисля всичко това и дълбоко в себе си се чувствах... вцепенена.
- Ти още си тук. Мислех, че вече ще си си тръгнала - прошепна Крисчън.
- Защо? Защото може да те помисля за луд, задето биеш и чукаш жени, които приличат на майка ти ли? Как си останал с такова впечатление? - изсъсках жестоко.
Суровите ми думи го накараха да пребледнее.
- Е, не бих се изразил точно така, но да - отвърна той. Очите му бяха изпълнени с болка.
Това ме отрезви и ме накара да съжаля за избухването си. Намръщих се, обзета от угризения.
О, какво щях да правя? Вперих очи в него - изглеждаше разкаян, искрен... приличаше на моя Петдесет нюанса.
Изведнъж си спомних снимката в детската му стая и в този момент разбрах защо жената на нея ми се е сторила толкова позната. Приличаше на него. Сигурно беше родната му майка.
В ума ми изникна пренебрежителният му отговор на моя въпрос коя е: „Няма значение...“ Тя носеше вина за всичко това... а аз приличах на нея...
Всичко това ми се стори адски извратено. Той ме беше успокоил за Лийла, ала сега знаех със сигурност как го е възбуждала. Дори самата мисъл за това ме отвращаваше и изтощаваше.
- Уморена съм, Крисчън. Може ли да го обсъдим утре? Искам да си легна.
Той примигна изненадано.
- Няма ли да си отидеш?
- Искаш ли да си отида?
- Не! Мислех, че ще си тръгнеш, щом ти кажа.
И тогава пред очите ми изникнаха всички моменти, в които беше споменавал, че ще си ида, когато узная най-тъмните му тайни... и разбрах. Мамка му! „Господарят е човек на мрака“.
Трябваше ли да си отида? Погледнах го, този луд, когото обичах - да, обичах го.
Можех ли да го напусна? Веднъж го бях напуснала и това едва не ме съсипа... него също. Обичах го. Знаех го, въпреки неговото признание.
- Не си отивай - промълви Крисчън.
- Уф, по дяволите - няма! Няма да си отида! - извиках и това ми подейства пречистващо. Ето, казах го. Няма да си тръгна.
- Наистина ли? - попита той невярващо.
- Какво да направя, за да те накарам да проумееш, че няма да си отида? Какво да ти кажа?
Крисчън впери очи в мен и пак видях в тях страха и мъката му.
- Има едно нещо, което можеш да направиш.
- Какво? - изсумтях аз.
- Омъжи се за мен - прошепна Крисчън.
„Моля?! Той наистина ли...“
През последния половин час светът ми за втори път замръзна и се вцепени.
Зяпнах психически увредения човек, когото обичах. Не вярвах на ушите си.
Брак? Брак ли ми предлагаше? Шегуваше ли се? Не успях да се сдържа и дълбоко от мен се отрони нервен, невярващ кикот. Прехапах долната си устна, за да не му позволя да се превърне в истеричен смях, и безславно се провалих. Отпуснах се по гръб на пода и се предадох на смеха - кикотех се така, както никога, разтърсвана от могъщи пристъпи изцелителен, пречистващ смях.