За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
След малко започнах да различавам различни предмети по земята — оръжие и празни сандъци от амуниции. Предположих, че са разхвърляни останки от войната, но постепенно започнах да се убеждавам, че не е съвсем така. Повечето от въоръжението носеше надписи, идентифициращи го като собственост на американската армия, но имаше отделни единици, които ми изглеждаха съвсем непознати и които несъмнено са били използвани от бойците на Междината. Някои бяха разхвърляни безпорядъчно, но повечето бяха подредени в пирамиди около стволовете на дърветата.
Започнаха да се срещат и по-големи елементи на екипировката: изкаляни раници, изпочупени радиостанции, парчета от едрокалибрено оръжие, набучени под ъгъл в земята като килнати надгробни плочи в изоставено гробище. Децата не им обръщаха никакво внимание. Пред нас в мъглата се появиха още по-мащабни силуети и когато се приближихме достатъчно, за да разбера какво представляват, бях принуден рязко да спра. Децата явно нямаха нищо против и безмълвно проследиха как зяпнал от недоумение отивам до най-близкия предмет.
Беше джип, лек вариант, използван крайно рядко от американската армия по време на военната ѝ кампания тук. По-голямата част от времето се налагаше да ходим пеша, първо, защото в по-голямата си част гората бе доста гъста, и второ, защото дърветата сменяха местоположението си през минута-две. Все пак тук действително бе имало няколко джипа от точно този модел. Повечето бяха запазени за офицерите и ние се шегувахме, че можели да пътуват само на задна скорост. Прекарах ръка по студения метал на капака, избърсвайки влагата по него. Беше огънат около голяма дупка. Формата на поражението и степента на овъгляване по ръба позволяваха да се допусне, че става дума за директно попадение на ракета.
Вгледах се в мъглата и разбрах, че и останалите по-едри силуети сред дърветата също са на някакви превозни средства. Имаше една-две линейки, няколко бронирани мотоциклета, които селяните с лекота се бяха научили да повреждат, и може би още три джипа, повредени в различна степен. Дръпнах задните врати на едната линейка и те се разтвориха с противното изскърцване на ръждясал метал, което прозвуча гротескно силно в тишината. Вътре се виждаше прогнила медицинска екипировка. По време на войната в Междината се бе оказало невъзможно да бъдат използвани удобните предимства на телехирургията, главно защото никакви сигнали не можеха да преминат през границата, така че кабинките за дистанционна хирургия, така популярни в обикновените войни, тук се бяха оказали съвсем безполезни. Наложило се бе да се задоволяваме с тези линейки, но не това бе най-страшното. Страшното бяха обслужващите ги ужасени медици, които по правило бяха надрусани с рапт поне колкото останалите и които тичаха да повръщат в мига, в който помиришеха кръв. Още чувах писъците на хората, проснати в линейките, треперещи и плачещи като онези, надвесени над тях с тресящи се ръце.
Нито едно от превозните средства не изглеждаше използваемо, но не това беше важното. Изненадата бе, че някой бе пътувал из Междината, за да събере и донесе тук цялата тази военна екипировка.
Беше като мемориал, мълчалив паметник, издигнат да напомня за една война, която просто не бе трябвало да се случва.
Момчето се доближи и застана до мен, следвано от другите деца. От начина, по който стояха, почувствах, че още не сме намерили онова, което ме бяха довели да видя.
Двеста крачки по-нататък момчето пак спря и вдигна очаквателен поглед към мен. Не можех да разбера какво трябва да видя. Едно от най-малките момиченца се отдели от групата, отиде напред и застана на около десетина крачки пред нас. Посочи нещо нататък и се върна.
Нито едно от другите деца не можеше или не желаеше да уточнява повече от това. Сам се отправих напред и се взрях в указаната ми посока. Първо не можах да различа нищо повече от все същите дебели стволове, но в един момент дъхът ми секна и веднага разбрах какво ме бяха довели да видя.
Беше боен кораб, приземен на една страна между две от най-масивните дървета и изпъкващ в стелещата се мъгла, сякаш осветен отзад. Отправих се към него с отворена от изумление уста, недоумявайки как, по дяволите, бяха успели тези невръстни дечица да го донесат дотук. Не знаех защо, но бях сигурен, че точно те са го направили, както и че пак те бяха събрали всичките отломки от военно снаряжение.